Двамата се приближиха към хотела от различни страни — Люк вървеше от другата страна на улицата. Гледаше как Били влиза с развети поли на палтото и се любуваше на жизнерадостната й походка. Били влезе, но през стъклените витрини се виждаше всичко. Към нея веднага се приближи един от носачите, заинтригуван от факта, че такава ослепителна жена влиза в хотела сама. Люк я видя как говори с него и си я представи как казва: „Аз съм госпожа Лукас и очаквам мъжът ми да се появи всеки момент“. После свали палтото си.
Люк прекоси улицата и влезе в хотела, подвиквайки на Били така, че да го чуе портиерът:
— Преди да се качим горе, искам да се обадя по телефона, скъпа.
На рецепцията имаше вътрешен телефон, но Люк не искаше никой да го чуе. Точно до рецепцията имаше малко фоайе с телефонна кабинка със седалка. Люк се вмъкна вътре. Били го последва и с усилие затвори вратата. Бяха буквално притиснати един в друг. Люк пусна монета от десет цента и набра хотела. Извърна се така, че и Били да слуша. Колкото и да му бе напрегнато, стана му много приятно да е толкова близо до нея.
— „Шератън-Карлтън“, добро утро.
Наистина утро, даде си сметка Люк, четвъртък сутринта. Не бе затварял очи вече двайсет часа. Но не му се спеше. Беше толкова напрегнат.
— Стая петстотин и трийсет, моля.
Телефонистката се поколеба.
— Сър, минава един часа… За нещо спешно ли става въпрос?
— Доктор Лукас ме помоли да се обадя, независимо колко е часът.
— Много добре.
Пауза. След това телефонът в стаята започна да звъни. Много ясно усещаше близостта на топлото тяло на Били под лилавата копринена рокля. С усилие потисна желанието си да обгърне дребните й, изящно оформени рамене и да я притисне към себе си.
След четвъртото позвъняване той бе готов да повярва, че в стаята няма никой, когато изведнъж някой оттатък вдигна слушалката. Значи Антъни или някой от хората му го чакаха в засада. Това бе неприятно, но въпреки това Люк изпита облекчение — вече знаеше със сигурност къде е врагът.
Люк проточи с пиянски глас:
— Хееей, Рони, Тим се обажда. Сички те чакаме бе!
Човекът оттатък изръмжа от досада.
— Някакъв пияндур — промърмори той, явно обръщайки се към някой друг в стаята. — Телефонистката е сбъркала стаята, пич.
— Ооо, ужасно съжалявам и дано да не съм събу… — Люк прекъсна пиянските си излияния, защото оттатък бяха затворили.
— Има някой, така ли? — попита го напрегнато Били.
— И май повече от един.
— Знам как да ги изкараме оттам. — Тя се ухили. — Правих го веднъж в Лисабон. По време на войната. Ела.
Двамата излязоха от кабината. Люк видя как Били крадешком взима един кибрит, сложен до пепелника, изправен до асансьора. Носачът ги заведе до петия етаж.
Двамата видяха стая 530 и минаха равнодушно край нея. После Били отвори някаква необозначена врата и двамата разбраха, че надничат в помощна стая.
— Идеално — прошепна тя. — Има ли наблизо противопожарна аларма?
Люк измъкна глава от стаята и огледа стените. На около три метра от вратата имаше такава аларма, от ония, дето се задействат, като счупиш стъклото с малкото чукче, закачено там за тази цел.
— Ето я там — отвърна той.
— Прекрасно.
По лавиците в помощната стая бяха прилежно подредени одеяла, чаршафи и калъфки. Били дръпна едно одеяло, разгъна го и го пусна на пода. После направи същото с още няколко и скоро на пода се образува купчина. Люк се сети какво се кани да прави и догадките му се потвърдиха, когато тя дръпна една поръчка за закуска от дръжката на съседната врата и я подпали, драсвайки клечка кибрит. После я изчака малко да се разгори и я пъхна в одеялата с думите:
— Ето затова не бива да се пуши в леглото.
Докато пламъците се разгаряха, Били натрупа още бельо отгоре. Лицето й се бе зачервило от горещина и възбуда и изглеждаше още по-привлекателна от всякога. Скоро пред тях се разгоря голям огън. От помощната стая заизлиза дим и плъзна по коридора.
— Време е да пуснем алармата — каза тя. — Не искаме никой да пострада, нали?
— Точно така — отвърна Люк и странната фраза „Те не са колаборационисти“ пак изплува в ума му.
Но този път вече знаеше откъде идва. Работейки с френската Съпротива, вдигайки във въздуха фабрики и складове, той сигурно непрекъснато се е безпокоял да не пострадат невинни французи.