Люк пристигна тук в петъка след официалната капитулация на Япония. На вратата го посрещна госпожа Каръл. Беше нервна русокоса жена, която на младини явно е била много хубава. Тя го въведе в малка, безукорно чиста спалня с полиран дървен под и високо старомодно легло.
Той свали униформата си — вече бе майор — и си облече черно кашмирено сако и сиви трикотажни панталони. Тъкмо връзваше връзката си, когато в стаята надникна Антъни.
— Като си готов, коктейлът е в столовата — каза му той.
— Идвам — отвърна Люк. — Къде е стаята на Били?
През лицето на Антъни мина сянка на смущение.
— Момичетата са в другото крило, опасявам се. Адмиралът е малко старомоден, стане ли въпрос за такива неща.
Баща му бе прекарал целия си живот във флота.
— Няма проблем — сви рамене Люк.
Бе прекарал три години, шарейки из окупирана Европа през нощта — щеше да намери и стаята на любимата си в тъмното.
Когато слезе долу в шест часа, всичките му стари приятели вече бяха там и го чакаха. Освен Били и Антъни, там бяха Елспет, Бърн и приятелката на Бърн — Пег. По-голямата част от войната Люк бе прекарал с Бърн и Антъни, а всяка отпуска — с Били, но с Елспет и Пег не се бе виждал от 1941 година.
Адмиралът му подаде едно мартини и той отпи с благодарност. Ако трябваше да се празнува, то бе именно сега. Разговорът бе шумен и оживен. Майката на Антъни гледаше младите с леко доволно изражение, а баща му обръщаше коктейлите по-бързо от всеки друг на масата.
По време на вечерята Люк огледа всички, сравнявайки ги с оная златна младеж, която толкова се притесняваше преди четири години да не бъде изгонена от Харвард. Елспет бе болезнено слаба след тригодишен живот на желязна купонна система във военновременния Лондон — дори прекрасните й гърди се бяха смалили. Пег, безвкусно обличащото се момиче с голямо сърце, сега бе стилно облечена жена, но умело гримираното й лице изглеждаше по-твърдо и цинично. Бърн, със своите двайсет и седем години, имаше вид на десет години по-възрастен. Това бе неговата втора война. Бе раняван три пъти и изпитото му лице показваше, че е видял много страдание — свое и чуждо.
Антъни бе живял най-добре. Бе видял малко активна служба наистина, но по-голямата част от войната бе прекарал във Вашингтон. Увереността, оптимизмът и неподправеният му хумор бяха оцелели непокътнати.
Били също изглеждаше малко променена. Беше преживяла времена на недоимък и трудности през детството си и затова като че ли войната не й се бе отразила толкова. Бе прекарала две години в Лисабон като таен агент и Люк знаеше — макар и другите да не го знаеха — че там е убила човек, прерязвайки гърлото му тихо и безпогрешно в задния двор на едно кафене, където той тъкмо се канел да продаде информация на врага. Обаче все още си беше малка топка, излъчваща енергия — един път весела и радостна, друг път яростна и със святкащи очи. Променящото й се всяка секунда лице бе явление, което Люк не се уморяваше нито за миг да изследва.
Бяха извадили изключителен късмет да останат живи всичките. По-голямата част от групички като тях бяха изгубили поне по един приятел.
— Трябва да вдигнем тост — каза той, взимайки чашата вино пред себе си. — За тези, които оцеляха… и за тези, които не можаха.
Всички пиха и след това Бърн каза:
— И аз имам тост. За онази, която пречупи гръбнака на нацистката военна машина — Червената армия.
Всички отново пиха, но адмиралът промърмори недоволно:
— Хайде стига вече тостове.
Комунистическите убеждения на Бърн бяха все още силни, но Люк бе сигурен, че вече не работи за Москва. Двамата бяха сключили сделка и той вярваше, че Бърн я спазва. Въпреки това дружбата им никога не можа да се върне към старата топлина в отношенията им. Да вярваш в някого бе като да носиш вода в шепи — толкова лесно можеш да я разсипеш и разсипаното никога не може да се върне. Люк винаги се натъжаваше, щом си спомнеше за предишното си приятелство с Бърн, но беше безпомощен да направи каквото и да било.
Сервираха кафето в хола. Люк раздаде чашите. Докато подаваше сметана и захар на Били, тя прошепна:
— Източното крило, втори етаж, последната врата вляво.
— Сметана?
Тя вдигна учудено вежди.
Люк с усилие потисна надигналия се смях и продължи нататък.