Чувстваше студена решителност. В „Карлтън“ бе споходен от пристъп на емоционална слабост, но после си бе казал, че докато не приключи цялата работа, не бива да мисли за такива неща, като предателство и приятелство. Знаеше, че неговото дело е право. Щеше да се оправя със съжаленията си, след като изпълни дълга си.
Вратата на кафенето се отвори.
Били излезе първа. Светлината я осветяваше откъм гърба и лицето й не се виждаше, но я позна по дребната фигурка и характерната походка. След нея излезе мъж в черно палто и шапка — Люк. Двамата тръгнаха към червения тъндърбърд. Фигурата с шлифера, излязла последна навън, се отправи към белия линкълн.
Антъни запали двигателя.
Тъндърбърдът тръгна, последван от линкълна. Антъни изчака няколко секунди, после потегли. Ак се залепи зад него с мотора.
Били подкара на запад и останалите я последваха. Антъни гледаше да се държи на пресечка и половина от тях, но улиците бяха пусти, така че вероятно щяха да забележат, че ги следят.
Стигнаха до Четирийсета улица, спряха на червено и Антъни се лепна зад белия линкълн на Бърн. Когато светна зелено, тъндърбърдът на Били внезапно се хвърли напред, а линкълнът се забави.
Ругаейки невъздържано, Антъни даде назад няколко метра, бързо смени на първа и настъпи газта до пода. Голямата кола изрева и се стрелна напред. Антъни заобиколи бавно размърдалия се линкълн и се втурна подир другите.
Били заснова през квартала зад Белия дом, минавайки като стрела на червено, нарушавайки знаци „Забранен обратен завой“ и фучейки с пълна газ срещу движението по еднопосочни улици. Антъни повтаряше маневрите й, отчаяно мъчейки се да не я изпуска, обаче кадилакът не можеше да се мери по маневреност с тъндърбърда и тя бавно се отдалечаваше напред.
Ак надмина Антъни и се залепи за задницата на Били. Гледайки я как увеличава скоростта си, Антъни си каза, че тя най-напред има намерение да се отърве от линкълна, след това да излезе на магистрала и да избяга и от мотоциклета, който не можеше да се мери със 125-те километра в час максимална скорост на тъндърбърда.
— Мамка му! — изруга отново Антъни.
Обаче се намеси късметът му. Завивайки зад един ъгъл със свирещи гуми, Били налетя на наводнена улица. Водата бълваше като фонтан от един пожарен кран до бордюра и цялата ширина на улицата бе покрита е пет-шест сантиметра вода и тя изтърва колата. Задницата на тъндърбърда се люшна на една страна и цялата кола направи широк полукръг, спирайки напряко на улицата. Ак успя да я заобиколи, но рязкото движение, с което го направи, измъкна мотоциклета изпод него и той се изтъркаля във водата, ала веднага стана, явно невредим. Антъни натисна силно спирачката и успя да закове на кръстовището. Тъндърбърдът бе спрял така, че задният му калник бе само на няколко сантиметра от една паркирана кола. Антъни вмъкна предпазливо линкълна във водата и се установи пред предницата на Били, така че колата й да не може да мръдне от мястото си.
Ак вече бе застанал откъм шофьорската страна на колата и Антъни се спусна към дясната врата.
— Излизай от колата! — викна той и измъкна пистолета от джоба си.
Вратата се отвори и фигурата с черния балтон и меката шапка излезе навън.
„Но това не е Люк!“, ужасено си помисли Антъни. Това е Бърн.
Веднага се извърна към посоката, откъдето бяха дошли, но от белия линкълн нямаше никаква следа.
Гневът бавно набъбна в гърдите му. Бяха си сменили дрехите и Люк бе избягал с колата на Бърн.
— Шибан идиот такъв! — ревна той на Бърн, едва сдържайки се да не го застреля на място. — Нямаш представа какво си направил!
Бърн отвърна с влудяващо спокоен глас:
— Ами кажи ми тогава, Антъни. Какво съм направил?
Антъни се извърна вбесен от него и натика пистолета обратно в джоба си.
— Я чакай малко — каза Бърн. — Не мислиш ли, че трябва да обясниш някои неща? Това, което правиш с Люк, е незаконно.
— Няма какво да ти обяснявам — изплю Антъни с презрение думите.
— Люк не е шпионин.
— Ти пък откога стана специалист по тия неща?
— Знам го и толкова.
— Аз пък не ти вярвам.
Бърн впери в него тежък поглед.
— Разбира се, че ми вярваш — каза той бавно. — Знаеш много добре, че Люк не е съветски агент. Защо се преструваш, че е?
— Върви по дяволите! — изръмжа Антъни и си тръгна.