Били живееше в Арлингтън — потънал в зеленина през топлите сезони квартал от другата страна на Потомак, на територията на Вирджиния. Антъни караше по нейната улица. Минавайки покрай къщата й, той забеляза тъмния шевролет на ЦРУ, паркиран от другата страна на улицата. Зави зад ъгъла на първата пресечка и спря.
Били щеше да се прибере след някой и друг час. Знаеше накъде е тръгнал Люк. Но нямаше да му каже. Беше загубила доверието си в него. Щеше да остане вярна на Люк… ако, разбира се, не бъдеше подложена на някакъв изключителен натиск.
Значи точно това трябва да направи.
Да не полудяваш? Едно малко гласче вътре в него не спираше да му задава въпроса дали всичко това си струва. Имаше ли някакво оправдание за това, което се канеше да направи? Разтърси глава и отхвърли съмненията. Беше избрал съдбата си много отдавна и никой не можеше да го отклони от предначертания му път, дори не и Люк.
Той отвори багажника и извади голяма колкото книга кожена чантичка и фенерче колкото писалка. После отиде до шевито. Отвори дясната врата и се вмъкна в колата. Намести се до Пит, без да каже дума, и впери поглед в тъмните прозорци на къщата на Били. Загледан в тях, той си рече: „Това ще е най-лошото нещо, което някога съм правил в живота си“.
После изви глава към Пит.
— Вярваш ли ми?
Пит обърна към него белязаното си лице и неловко се ухили.
— Що за въпрос е това? Да, вярвам ти.
По-голямата част от агентите боготворяха Антъни като герой от войната, но Пит му беше верен като куче заради тайната, която Антъни бе потулил — че е бил арестуван за сутеньорство. Сега, за да му напомни това, Антъни продължи:
— Ако видиш, че правя нещо, което ти се струва нередно, ще ме подкрепиш ли, въпреки това?
Пит се поколеба, но когато проговори, гласът му трепереше от едва сдържани емоции:
— Нека ти кажа нещо. — Извърна поглед напред и го впери към заляната от уличното осветление улица. — Ти си за мен нещо като баща и така е било винаги… Това е всичко.
— Сега обаче ще направя нещо, което на теб няма да ти хареса. Искам просто да ми повярваш, че то е единствено правилното.
— Казах ти вече… Нямаш проблеми.
— Влизам вътре — каза Антъни. — Ако някой дойде, свирни с клаксона.
Той се прокрадна тихо към къщата, заобиколи гаража и се насочи към задната врата. После светна с фенерчето през прозореца на кухнята. Познатите очертания на мебелите вътре си бяха същите.
Целият му живот бе минал в измама и предателство, но това, каза си той с яд, бе най-ниското стъпало, до което някога бе слизал.
Познаваше къщата много добре. Първо провери хола, а след това и стаята на Били. И в двете нямаше никой. След това хвърли поглед и в стаята на Беки-Ма. Сложила слуховия си апарат на нощното шкафче до леглото, възрастната жена спеше дълбоко. Накрая Антъни влезе в стаята на Лари.
Освети с фенерчето спящото дете и едва не му прилоша от адски гадното чувство за вина. Светна лампата и седна в края на леглото.
— Хей, Лари, събуди се — тихо подвикна той. — Хайде.
Очите на хлапето потрепнаха и се отвориха. Минаха една-две секунди, докато момчето се ориентира, после на устните му цъфна усмивка.
— Чичо Антъни!
— Време е за ставане — каза му Антъни.
— Колко е часът?
— Рано е.
— Какво ще правим?
— Искам да те изненадам — отвърна Антъни.
4.30 сутринта
„Горивото нахлува в горивната камера със скорост 30 метра в секунда. Горенето започва в момента, в който двете течности се смесят. И скоро невероятната топлина ги изпарява. Налягането се качва до стотина килограма на квадратен сантиметър, а температурата достига 2760 градуса по Целзий.“
Бърн се обърна към Били:
— Ти обичаш Люк, нали?
Двамата седяха в колата й пред дома му. Не й се влизаше — нямаше търпение да се върне у дома при Лари и Беки-Ма.
— Да го обичам ли? — уклончиво отвърна тя на въпроса с въпрос. — Дали го обичам?
Не бе сигурна доколко може да споделя с бившия си съпруг. Бяха приятели наистина, но не толкова близки.
— Всичко е наред — каза той. — Отдавна съм разбрал, че е трябвало да се омъжиш за Люк. И според мен винаги си го обичала. И мен обичаше, но по различен начин.
Вярно беше. Любовта й към Бърн бе спокойна и нежна. С него тя никога не бе усещала урагана от чувства, в който потъваше, когато беше с Люк. И като се запита какво изпитва към Харолд — обикновено привличане или помитаща всичко страст — отговорът бе болезнено очебиен. Мисълта за Харолд я караше да изпитва приятно, но съвсем меко чувство на удоволствие. Нямаше кой знае какъв опит с мъжете — единствените, с които бе спала, бяха Люк и Бърн — но инстинктът й подсказваше, че с Харолд никога няма да изпита онова чувство, което й даваше Люк, онзи изпепеляващ сексуален пламък, който сякаш я изгаряше и я оставяше безпомощна и отмаляла от желание.