— Люк е женен — напомни му тя. — За много красива жена. — Замисли се за момент. — Елспет секси ли е според теб?
Бърн смръщи вежди.
— Трудно е да се каже. Сигурно… Към този, към когото тя иска. За мен бе студена, но за нея никога не е имало никой друг, освен Люк.
— Не че има кой знае какво значение. Люк е от онзи тип мъже, които са верни съпрузи. Той ще си остане с нея дори и ако тя е айсберг. Просто така, от чувство за дълг. — Тя помълча малко, после продължи: — Има нещо, което трябва да ти кажа.
— Добре.
— Благодаря ти предварително. За това, че няма да кажеш: „Казвах ли ти аз!“. Много ще съм ти благодарна, ако не го чуя.
Бърн се засмя.
— Сигурно става дума за голямата ни свада.
Тя кимна:
— Тогава ти каза, че моята работа щяла да бъде използвана да се промиват мозъците на хората. Ето че това се сбъдна.
— Въпреки това, не бях прав. Твоята работа беше нужна. Наистина трябва да разберем как работи човешкият мозък. Хората може да използват знанията, за да вършат зло, но това не бива да спира научния прогрес… Ама чакай малко. Да не би да имаш някаква представа какви са намеренията на Антъни?
— Най-доброто, което можах да измисля, е следното. Според мен Люк е открил шпионин в Кейп Канаверал и е дошъл във Вашингтон, за да каже на Пентагона за това. Обаче този шпионин е всъщност двоен агент, който работи и за нас, и именно затова Антъни се мъчи да го спаси от разкриване.
Бърн поклати глава.
— Слаба работа. Антъни може да се оправи с това просто като дръпне Люк настрана и му каже, че този агент е двоен. Няма нужда да изтрива паметта му.
— Може да си прав. Освен това Антъни преди няколко часа стреля по Люк. Знам, че тайни агенти трудно се намират, но не вярвам, че ЦРУ ще тръгне да убива американски граждани, само и само да спаси някой свой двоен агент.
— Като нищо ще го направят — възрази Бърн. — Но в нашия случай това не би било необходимо. Антъни просто може да се довери на Люк.
— А ти имаш ли по-добра версия?
— Не.
Били сви рамене.
— Не че вече има значение. Антъни измами и предаде приятелите си. Не ме интересува защо. Каквато и необичайна причина да го е подтикнала, той е изгубен за нас. А беше добър приятел.
— Тоя живот смърди — каза Бърн, целуна я по бузата и слезе от колата. — Ако утре Люк ти се обади, звънни ми един телефон.
— Добре.
Бърн влезе в сградата, а тя подкара колата към къщи.
Прекоси Мемориъл Бридж, мина покрай Националното гробище и пое по страничните улички към дома си. Даде назад в алеята пред тях — навик, който си бе изработила с годините, защото на сутринта обикновено вечно бързаше. После влезе вътре, окачи палтото си на закачалката в антрето и веднага се качи горе, разкопчавайки роклята по пътя. Влязла в спалнята си, тя я измъкна презглава, изрита обувките и отиде да погледне Лари.
Видяла празното легло, Били изпищя.
После се хвърли към тоалетната, а след това и към стаята на Беки-Ма.
— Ларииии! — викна тя с всичка сила. — Къде си?
Срина се по стълбите и започна да наднича във всяка стая. После изхвръкна навън по бельо и отиде да провери и в гаража. Върнала се обратно, отново хукна да проверява всяка стая, отваряйки шкафове, надничайки под леглата и изобщо поглеждайки във всяко място, където би могло да се скрие едно седемгодишно момче. Нямаше го никъде.
Беки-Ма излезе от стаята с изписана на сбръчканото й лице уплаха.
— Какво става? — попита тя с треперещ глас.
— Къде е Лари? — кресна Били.
— Ами… в леглото си, мисля. — Треперещият глас се превърна в стон, когато случилото се започна да достига до съзнанието й.
Задъхана, със сетни усилия мъчеща се да потисне надигналата се паника, Били се спря за момент. После се върна в стаята на Лари и я огледа по-подробно.
Спалнята му бе подредена, без никакви следи от борба. Надничайки в гардероба, тя видя сгънатата прилежно синя пижама, която синът й бе облякъл вечерта. Дрехите, които му бе приготвила за училище, обаче ги нямаше. Каквото и да е ставало тук, той е излязъл облечен, каза си тя. Като че ли е излязъл с някого, на когото има вяра.