Погледна часовника си. До отлитането имаше повече от час. Разполагаше с много време. Люк слезе от колата и влезе в телефонната кабина.
Тя вдигна веднага, сякаш беше вече будна. Телефонистката я уведоми, че телефонният разговор ще бъде за нейна сметка и тя припряно отвърна:
— Разбира се, разбира се, свържете ме.
Изведнъж му стана неловко.
— Ъ-ъ… добро утро, Елспет.
— Толкова се радвам, че се обаждаш! — каза тя. — Щях да се побъркам от притеснения… Какво става?
— Не знам откъде да започна.
— Добре ли си?
— Да, вече съм по-добре. Най-общо казано, Антъни ми е причинил загуба на паметта чрез прилагане на комбинация от електрошок и наркотици.
— Боже господи! И защо го е направил?
— Казва, че съм съветски агент.
— Но това е абсурдно.
— Това е казал на Били.
— Значи си се виждал с Били?
Люк долови враждебната нотка в гласа на Елспет.
— Тя беше много любезна — оправда се той. Спомни си как бе предложил на Елспет да дойде до Вашингтон и да му помогне, а тя му бе отказала.
Елспет смени темата.
— Откъде се обаждаш?
Той се поколеба. Враговете му като нищо можеше да подслушват телефона на Елспет.
— Не искам да ти казвам, защото някой може да подслушва.
— Ясно, разбирам. И какво ще правиш по-нататък?
— Трябва да разбера какво е искал Антъни да забравя.
— Как ще го направиш?
— Бих предпочел да не говоря по телефона за това.
В гласа й прозвуча раздразнение.
— Ами… съжалявам, че не можеш да ми кажеш нищо.
— Всъщност обадих ти се да те попитам някои неща.
— Добре, давай.
— Защо нямаме деца?
— Не знаем. Миналата година ти се прегледа, но не ти намериха нищо нередно. Преди няколко седмици и аз ходих при една лекарка в Атланта, която ми направи няколко теста. Чакаме резултатите.
— А би ли ми казала как се оженихме?
— Аз те прелъстих.
— Как?
— Престорих се, че ми я влязъл сапун в окото, за да те накарам да ме целунеш. Това е най-старият номер от арсенала и доста се учудих, че се хвана.
Не можа да разбере дали се шегува, или се прави на цинична — или пък и двете.
— Разкажи ми какви бяха обстоятелствата… как е станало така, че съм ти предложил да се оженим.
— Ами… Не бях те виждала от години, после изведнъж се срещнахме през 1954-а във Вашингтон — започна тя. — Тогава още работех в ЦРУ. А ти работеше в Лабораторията по реактивна тяга в Пасадена. Беше дошъл за сватбата на Пег. И на закуска ни сложиха да седнем един до друг. — Млъкна за момент, припомняйки си, и Люк зачака търпеливо. Когато отново продължи, гласът й бе смекчен: — Двамата говорехме през цялото време, сякаш не бяха минали цели тринайсет години, а все още бяхме студенти и целият живот бе пред нас. Обаче трябваше да тръгвам рано. Бях диригент на младежки оркестър и имахме репетиция. Ти дойде с мен…
1954
Децата от оркестъра бяха все от бедни семейства и по-голямата част от тях — чернокожи. Инструментите им бяха изпросени, взети назаем или купени от заложни къщи. Репетираха увертюрата към една опера на Моцарт — „Сватбата на Фигаро“. И въпреки немотията, свиреха добре.
Причина за това бе Елспет. Тя бе вълнуваща учителка — усещаше всяка фалшива нота и нарушаване на ритъма, но поправяше учениците си с безкрайно търпение. Високата й фигура в жълта рокля дирижираше оркестъра с всеотдайност и енергия — червената й коса хвърчеше във всички посоки, дългите й, елегантни ръце като че ли с всеки свой жест извличаха музиката от жалките инструменти.
Репетицията продължи два часа и Люк седя през цялото време, гледайки като хипнотизиран. Виждаше, че всички момчета са влюбени в Елспет, а всички момичета искат да приличат на нея.
— Тези деца имат толкова музика в себе си, колкото и всяко богато хлапе със „Стийнуей“ в хола — каза му тя в колата после. — Обаче си създавам проблеми по този начин.
— Какви проблеми, за бога?