— Викат ми негролюбка — отвърна тя. — И това ще съсипе кариерата ми в ЦРУ.
— Нищо не разбирам.
— Всеки, който се държи с негрите като с хора, го подозират, че е комунист. Никога няма да стана нещо повече от секретарка. Не че е кой знае каква загуба. Жените и без това нямат шанс да се издигнат кой знае колко.
Тя го заведе в своя апартамент — малко, неособено претрупано жилище с ъгловата, модернистична мебелировка. Люк направи по едно мартини, а Елспет се зае да приготви спагети в миниатюрната кухничка.
Той й разправи за работата си.
— Толкова се радвам за теб — каза тя с неподправено удоволствие. — Винаги си искал да изследваш космическото пространство. Дори и в Харвард, когато още ходехме, ти често говореше за това.
Люк се усмихна.
— И тогава всички си мислеха, че това са само мечти, достойни за писателите фантасти.
— Все още не съм сигурна дали може да стане.
— Аз пък съм сигурен — отвърна той сериозно. — Всички големи проблеми са разрешени от германските учени още през войната. Германците построиха ракети, които изстрелваха от холандското крайбрежие и които падаха в Лондон.
— Бях там и много добре си спомням, наричахме ги бръмчащи бомби. — Тя потрепери от спомена. — Една от тях замалко не ме уби. Отивах към офиса си да инструктирам един агент, когото щяхме да прехвърлим в Белгия, когато започна въздушната тревога. И някъде зад мен избухна такава бомба. Чува се ужасен, бръмчащ звук, последван веднага от трясък на строшени стъкла и срутване на сгради, а секунда след това идва взривната вълна, носеща прах и всякакви парчета из въздуха. Знаех, че ако се извърна и погледна, ще умра от страх, ще се хвърля на земята със свити колене и стиснати очи. Затова просто продължих да тичам напред.
Люк се трогна, представяйки си как младата жена търчи из тъмните лондонски улици, а бомбите падат покрай нея, и изведнъж изпита благодарност към Бога, че е оцеляла през този кошмар.
— Смело момиче… — промърмори той.
Тя сви рамене.
— Ами, смело… По-точно уплашено.
— И за какво си мислеше тогава?
— Не можеш ли да отгатнеш?
Той си спомни, че когато нямаше какво да прави, Елспет винаги си мислеше за математика.
— За прости числа? — опита се да налучка Люк.
Тя се засмя.
— За редицата на Фибоначи.
Люк кимна. Математикът Фибоначи си представял следното: ако чифт зайци раждат по две зайчета всеки месец и един месец след раждането си тези зайчета започват да се размножават със същата скорост, колко зайци ще бъдат след една година? Отговорът бе 144, но бройката чифтове, която се ражда всеки месец, представляваше най-известната редица в математиката — 1, 1, 2, 3, 5, 8, 13, 21, 34, 55, 89, 144… Винаги можеш да пресметнеш следващия елемент, като събереш предидущите два.
Елспет продължи:
— Докато стигна до офиса, бях пресметнала четирийсетия елемент от редицата на Фибоначи.
— Помниш ли го колко е?
— Разбира се. Сто и два милиона триста трийсет и четири хиляди сто и пет… Та казваш, нашите ракети са на базата на германските бръмчащи бомби?
— Да, по-точно на техните V2. — Люк не биваше да говори за работата си, но това бе Елспет и по всяка вероятност и без това имаше право да знае далеч по-секретни неща от него. — В момента строим ракета, която ще може да излети от Аризона и да падне в Москва. А щом можем да правим това, ще можем да кацнем и на Луната.
— Значи е едно и също нещо, само че в по-голям мащаб.
Тя демонстрираше по-голям интерес към ракетите от което и да било друго момиче.
— Да. Трябват ни по-големи двигатели, по-ефективно гориво, по-добри системи за водене — изобщо такива неща. И нито един от тези проблеми не е неразрешим. Освен това тези германски учени сега работят за нас.
— Май чух нещо за това. — Тя промени темата: — А как е по принцип животът при теб? Имаш ли си някоя?
— В момента не.
Беше ходил с няколко момичета, откакто скъсаха с Били преди девет години, и бе спал с някои от тях, но истината — а той не искаше да я споделя с Елспет — бе, че с нито една не завърза нещо сериозно.
Имаше все пак една жена, която би обичал — високо момиче с кафяви очи и разпусната коса. В нея имаше същата енергия и радост от живота, които обичаше у Били. Беше се запознал с нея в Харвард, докато работеше върху доктората си. Една вечер, когато двамата се разхождаха из Харвард, тя го хвана за ръцете и му каза:
— Аз имам съпруг.