Силата. Силата. Ох, силата. Можеше да се изгуби в нея. Тя искаше да се изгуби в нея. Да се скрие от болката и разрушението на последните десет години.
— Ерин — гласът беше слаб и едва проникваше през музиката, но продължаваше да я дразни. — Ерин! Отърси се от това! Имам нужда от теб, ако ще правим това.
Вен. Това беше Вен, той се изкачваше обратно навън и казваше нещо. Със затруднение, тя фокусира погледа си върху него.
— Чуваш ли рубина, Вен? Той пее на мен и ме примамва с толкова много сила. Съблазън от сила — каза тя, повдигна ръцете си и се завъртя, а гласът й пееше с ритъма на песента на рубина.
— Ерин! Трябва да се съсредоточиш. — Той сграбчи раменете й, вгледа се в очите й и изрече една-единствена дума: — Калигула.
Името беше като студен душ върху мъглата, просмукала мозъка й. Ясната, трезва мисъл незабавно се завърна, когато тя затегна силно контрола си върху Стихийната магия.
— Съжалявам. Съжалявам. Хвана ме за минута. — Тя потрепери срещу него. — Толкова е изкушаващо, Вен. Иска да го извикам и да го притежавам, и ще е толкова лесно да падна във водовъртежа на силата му и никога да не се върна.
— Трябва да се пребориш. Трябва да го контролираш или никога няма да успеем. — Синьо-зелените пламъци се бяха завърнали в очите му и за кратък момент от време тя можеше да види в душата му безпокойството, което той изпитваше за нейната безопасност.
Тя вплете ръцете си в копринената му черна коса и затвори очи, без да говори, без да мисли. Просто позволи чистото осезаемо усещане за гъстата му коса да се плъзне по пръстите й и да превземе цялата й същност.
Тя постоя по този начин поне минута, след което го освободи и кимна.
— Върнах се. Държа го под контрол. Всичко е наред.
— Сигурна ли си? Няма да те заведа в мрака, ако няма надежда за връщане, милейди — тихо каза той, като се върна към официалната реч, която подчертаваше силата на думите му.
— Сигурна съм. Напред към устата на звяра, Вен — каза тя, опитвайки се да се усмихне. — Е, нямам предвид буквално, разбира се.
— Аз съм единственият звяр, до чийто уста ще си близо — изръмжа той, а проблясъкът на усмивка беше в противоречие с измамната му свирепост.
— Тогава води, звяр. Колкото по-скоро отидем, толкова по-бързо ще приключи това — каза тя и след това го последва по каменната стълба надолу в мрака.
Глава 29
Пещерното леговище на Калигула
Куин вървеше бавно напред в огромната пещера, с ръце в джобовете на панталоните си, сякаш това, да застане пред престъпно луд вампир-господар, беше част от просто един пореден ден от живота й.
Тъжно, откакто беше започнала да работи за бунтовническата кауза, това си беше просто още един пореден ден от живота й. Още една стъпка към изкуплението, което не можеше никога да заслужи. Тя дори вече не се страхуваше от смъртта толкова, колкото се боеше от идеята, че няма никога отново да види Райли.
Опита се да пренебрегне бързото биене на сърцето си и започна да проучва мястото, което беше осветено с факли, разположени стратегически на каменната стена. Дузини вампири се спотайваха и тичаха към стените, криеха се в сенките, издаваха противни съскащи звуци, които тя си представи, че се превеждат като: „Вкусотийка, приближава свежа кръв“.
Но това, което привличаше вниманието в стаята — и, хей, искаш ли да се обзаложим, че го е планирал по този начин? — беше вампир, който се рееше на петнадесет фута над пода и бавно се въртеше в кръг, а черното му копринено наметало се вееше зад него. Беше с прическа тип Цезар, което предположи тя, имаше смисъл, но той изглежда като че ли трябваше да носи тога, а не наметало.
Добре, „без кураж, няма победа“. Или нещо такова. А може би „отвори уста и той ще изяде вътрешностите ти“.
А това беше нещо, от което имаше в изобилие, въпреки киселините, които се движеха и увиваха около тях. Усещането за огромна сила, едва обуздана, мина през нея и нейната емоционална съпричастност се затвори напълно пред лицето на чистото зло в пълното му значение.
Тя пое дълбоко дъх и погледна право към него.
— Сериозно, пич, наметало! Да не се шегуваш? Твърде много филми с Бела Лугоши? Или си по-скоро фен на Франк Лангела или Гари Олдман?
Преди той да успее да отговори през пещерата започна да ехти силен звънтящ звук, сякаш Кинг Конг биеше „Камбаната на свободата“, за да вдигне на крак войниците или нещо подобно. Това означаваше също така, че започна да ехти през скалпа й, което определено не беше щастливо развитие в света на Куин.