— Каква е тази песен, Ерин? Каква е тази музика, която чувам, когато те докосна или когато съм на път да го направя?
Тя отстъпи още веднъж назад, дори да осъзнаваше, че борбата й е напразна.
Тя се намираше на изгубения континент Атлантида, на мили под повърхността и израза „няма къде да бягаш“ доби съвсем ново значение.
— Кажи ми, Ерин. Кажи ми какво означава да бъдеш певец на скъпоценните камъни?
Умът на Вен продължаваше да се връща към видението, което имаше, докато бомбата заплашваше да избухне. Странно бе как последното нещо, което се появява в съзнанието на човек, когато тялото му се подготвя всичко да отиде по дяволите, се запечатва в съзнанието му. Във видението, Ерин стоеше точно на това място, близо до беседката, която бе негово скривалище като дете. Сега тя носеше дънки и пуловер, вместо синята копринена роба, която…
Умът му изведнъж спря. Напълно и изцяло… Не отивай там, СПРИ. Но умът му — или сърцето му? — не се спря и направи връзката, която той не бе видял преди това.
Синя копринена роба. Традиционното сватбено облекло за булките от кралското семейство на Атлантида.
За бога, Посейдон, ако това е представата ти за шега, на мен не ми е смешно.
Когато отвори очи и отпусна челюст, осъзна, че Ерин го наблюдава сякаш вижда нещо странно.
И наистина бе така. Единственият атлант, който цял живот се бе клел, че никога няма да се обвърже само с една жена, изведнъж имаше видения на вещица, облечена в атлантска сватбена рокля. Явно имаше някакъв вид психично разстройство.
— Моментът не е подходящ — измърмори той и поклати глава.
— Моля? Неподходящ момент? За какво? Неподходящ момент да ме издърпат от нормалния ми живот? Добре де, не чак толкова нормален, но достатъчно, че никой да не ме замерва с бомби. — Гласът й се извисяваше и ставаше все по-писклив с всеки следващ въпрос, и Вен реши, че не само той бе на ръба. Всички те щяха да достигнат до този етап.
Тя пристъпи по-близо, размахвайки пръст към него и почти го мушна в гърдите.
— Неподходящо време да бъда домъкната в Атлантида? Неподходящо време да науча, че сестра ми не е мъртва, а може би е робиня на един от най-злите вампири, който е бил най-поквареният тиранин в историята на човечеството? И че копелето иска и мен?
Той вдигна ръце, сякаш се предаваше, но тя не бе приключила.
— Не ми говори за неподходящото време, става ли, Вен? Просто недей! — Раменете й се отпуснаха, а гласът й секна при последните думи. Изведнъж всички разумни и практични причини, които имаше да държи връзката им стриктно професионална, излетяха от ума му и той искаше да я прегърне. Искаше да я утеши. Да премахне болката от очите й.
Не можеше да измисли нито една причина защо да не я прегърне. Той пристъпи напред и я придърпа в ръцете си, и за един кратък съвършен миг тя се отпусна в тях.
Аромата и усещането за копринената й коса предизвикаха стягане в долната част на тялото му. Той я придърпа към себе си, борейки се със собствените си инстинкти, за да остане нежен. Усещането за чувствените й извивки срещу твърдото му тяло предизвикваше пожари по кожата му там, където се докосваха телата им. Въпреки че и двамата бяха напълно облечени, това да я държи в ръцете си събуждаше глад и нужда, каквито никога преди не беше изпитвал. Тялото му потрепери леко от прилива на топлина и той затегна прегръдката си, без да може да отрече примитивното желание да я държи в ръцете си, да я заклейми като своя и никога да не я пуска.
Тя ахна тихо и измърмори нещо под носа си, при което той полетя нагоре, далеч от нея и се приземи по гръб върху беседката, останал без дъх. Вгледа се в създадените от магия слънчева светлина и облаци върху купола, докато дишаше трудно и се опитваше да накара дробовете си да му съдействат и да поемат малко кислород.
— Вен! Вен? Добре ли си? Толкова съжалявам! Не знам какво стана. Направих съвсем малко заклинание за преместване и изведнъж ти полетя във въздуха. Вен? Вен!
Той се опита да отговори, но само се изкашля. Е, по дяволите, тя със сигурност можеше да изчака отговора му. Претърколи се, приведе се и след това скочи на земята. Приземи се тежко и падна по задник. Преди да може да вкара достатъчно въздух в дробовете си и да изрече порой ругатни, тя се втурна към него.
— О, Вен, толкова съжалявам! — каза тя и падна на колене до него. — Не очаквах… не знаех… част от магията на Атлантида трябва да се е сляла с моята и да е предизвикала нещо като турбо ефект. Толкова съжалявам… добре ли си?