На Ерин й омръзна да говорят за нея сякаш не беше там. Тя отблъсна ръката на жената и се запъти напред, за да се изправи пред Аларик.
— Какво е пламъкът на Посейдон? И ако ще обсъждате нещо, което се отнася до Калигула и съюза ни, трябва да си дяволски сигурен, че и аз ще бъда част от военния ви съвет.
Тих шум накара и тримата да се обърнат и да видят кралицата, преведена на две от болка, притиснала ръце към корема си.
— Аларик, Вен, моля ви… моля ви помогнете ми — извика тя. — Нещо не е наред. Усещам го. Нещо не е наред с бебето.
Още преди тя да довърши изречението, Вен я бе вдигнал на ръце.
— Шшт, лейди Райли — прошепна той в косата й. — Шшт, скъпа моя. Всичко ще е наред. Девиците от храма ще помогнат на теб и бебето.
Той хвърли поглед към Аларик и Ерин.
— Моля те, доведи Ерин до Храма на нереидите, Аларик — с тези думи той се извиси във въздуха, превърна се в мъгла около Райли и сякаш многоцветен бързо движещ се облак я отнесе надалеч от тях.
Ерин ахна при тази гледка.
— Толкова е красиво, когато той… — тя спря по средата на думите си и тръсна глава при неуместните си мисли, след това погледна към жреца, чийто присвити очи й разкриха, че той бе ужасно загрижен за Райли. — Тя ще се оправи ли? А бебето? — Една ужасяваща мисъл премина през съзнанието й и тя помисли, че може да повърне всичката онази океанска вода, която бе погълнала преди няколко часа. — Аз не съм… аз не съм причинила това с магията си, нали?
Той поклати глава и суровият му поглед се смекчи за кратко.
— Не, не си, макар да съм убеден от нещата, които разкрих за характера ти, че ще се тревожиш за това. Райли има тежка бременност и въпреки цялата сила, която притежавам, аз съм безпомощен да й помогна да се оправи.
Тя имаше усещането, че той не възнамеряваше да й споделя толкова, защото чертите на лицето му станаха още по-остри, щом стисна челюст.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита тя, знаейки, че ако могъщият, върховен жрец на Посейдон не може да поправи това, тя нямаше какво толкова да стори.
Той поне не се изсмя в лицето й. Само поклати глава и затвори очи, сякаш за да не може тя да види болката му.
— Не, няма… — каза той, но изведнъж очите му се отвориха. — Почакай, може би има нещо. В историята на Храма на нереидите… ти си певица на скъпоценни камъни…
— Какво? Първо ръководителите на сборището ми казаха, че съм певица на скъпоценни камъни, но те не знаеха нищо повече. Аз съм от части фея и може би дори от части атлант. Но какво означава това? Какво съм аз?
Без да обръща внимание на въпросите й, той сграбчи ръката й и каза:
— Дръж се! — След това я понесе във въздуха, точно както Вен бе направил с Райли. Ерин извика силно от изненада и сграбчи врата му с все сила. Но вместо да я пренесе под формата на мъгла, Аларик направи някаква страна атлантска магия за пренасяне. И само две секунди по-късно те бяха на земята пред бял мраморен храм, инкрустиран с нефрит, сапфири и аметисти и Ерин отново се опита да задържи съдържанието на стомаха си, а не да повърне върху чистата морава. До нея достигна звукова вълна, която идваше от храма. Отначало неуверено, а след това всеобхващащо.
— Ох! — извика тя, когато го усети с прилив на чиста и ярка като диамант радост. Усети го. Музиката от камъните се рееше в нея и през нея и тя го почувства, преживя го. Беше едно с мелодията и богатата могъща симфония от камъните, която изпълваше душата й.
Тя стоеше там, докато музиката звучеше през костите, кръвта и мускулите й и за първи път, откакто бе малко момиче в ръцете на майка си, Ерин отвори уста и запя.
Високата, звънлива мелодия на песента се рееше из приветливата приемна стая на храма и Вен се обърна към входа — към източника на песента — и се запъти към него, все още носейки Райли на ръце. Главната девица на богинята — нереида, Мари, която бе клекнала до постелята, където Вен щеше да постави Райли, се сепна и изпусна каната с вода.
Тя я остави там и се изправи, за да последва Вен до входа, но той не можеше да каже дали някоя от другите девици ги бе последвала. Очите му се напрягаха да видят нотите на музиката, която предположи, че трябва да са изписани със златни букви във въздуха на храма. Един толкова непоносимо прекрасен звук не бе възможно да е единствено нематериален; нито един дар с подобна безмерна грация не можеше да изчезне с дъха на певеца.
Мари проговори близо до дясната му страна, където Райли почиваше на свивката на ръката му, а гласът й бе тих и изпълнен с благоговение: