Но единствения отговор бе звука от стъпките му по каменния под и този от разрушаването на стените в душата му, които се разбиваха в каменното му сърце.
Глава 10
Пещерата на Калигула, в подножието на Маунт Рейниър
Звук, какъвто Калигула не беше чувал никога през двете хилядолетия на съществуването си, се разнесе из пещерата, печален, тъжен и приличащ на погребална песен. Погребален зов, известяващ собствената му предстояща смърт.
Вибрациите от необхватния шум кънтяха през каменната стена и песъчливия под. Вампирите от кръвното му потомство, които се бяха прибрали да спят, за да избягат от зората, започнаха да пищят и да се разпръскват от различни високи скални места, като се строполяваха на пода и се блъскаха един в друг в панически хаос.
— Достатъчно! — извика той с толкова сила в гласа си, че прокънтя из пещерата и преряза глупавите бръщолевения на неживите му слуги. Но силата му бе незначителна, сравнена с дълбочината и резонанса от звука, който продължаваше да звъни като камбана на портите на ада, сякаш призоваваше прокълнатите.
Той сложи ръце върху ушите си и извика на единственото същество под негово командване, на което можеше да се разчита да действа с достойнство и разум.
— Дракос!
— Да, адмирале мой? — гласът дойде някъде високо зад него и накара Калигула да се завърти и погледне нагоре, болезнено осъзнавайки, че ако Дракос бе враг, той можеше да е в много сериозна опасност. Тази мисъл предизвика предупредително звънене в ума му, което нямаше нищо общо с все още носещия се звук в пещерата.
— Какъв е този шум? — извика той на Дракос, въпреки че генералът бе само на две крачки от него.
Дракос не показваше ни най-малко, че ужасяващата какофония го смущава. Това също притесняваше Калигула.
— Нямам никаква идея — отвърна Дракос. — Да проуча ли…
Звукът спря рязко, сякаш някаква гигантска ръка го бе заглушила. Калигула дори не искаше да мисли, какво същество може да притежава силата да спре подобен шум. Той беше оставил съзнанието си да се носи прекалено свободно след унизителния инцидент с Анубиса и въображаемите насекоми.
Проклета да е. Сякаш богинята на нощта и хаоса може да бъде прокълната. Тази идея е много окуражаваща.
Шегата му за нейна сметка го успокои донякъде и той вдигна глава.
— Да, искам да разследваш какво става. Също така искам да ми докладваш за напредъка ти. Къде е Куин? Твърдеше, че можеш да я доведеш при мен — каза той, без да намесва името на Анубиса в разговора. Говореше се, че дори само споменаването на името й привлича вниманието й, а той не искаше скоро да бъде на нейната мушка.
— Работя по въпроса, господарю. Тя е… неуловима — каза Дракос.
— Не искам да слушам извинения — изръмжа Калигула. — Ще ми я доведеш или ще си понесеш последствията. Как се развива другия план за залавянето на атланта? Сега, като знаем, че Ану… богинята не желае смъртта му, не може да си позволим повече зле планирани бомбени атентати.
— Знаем, че са се съюзили със сборището на Сиатълския Светлинен кръг, господарю. Смятаме да използваме сестрите от сборището като примамка, за да пленим брата на Конлан за… нея. И изглежда, че той е привлечен от жената, която търсите, което само ще ни е от полза.
Калигула се усмихна при мисълта за жената и бе доволен, че генералът му не се опитваше да прехвърли вината си върху някой друг. Въпреки че в действителност бомбата бе идея на Калигула, един добър генерал трябваше да има собствена стратегия, а не просто да следва заповеди.
— Примамка? Дали атлантите ще бъдат достатъчно загрижени за ято гъски, за да пожертват брата на наследника на трона, без значение каква благородна глупост се опита да направи той в името на тази жена?
Гласът, който преряза тъмнината, бе изпълнен с презрение.
— Това така наречено ято гъски почти те унищожи преди десет години, господарю мой. И аз ще съм щастлива да им помогна да отрежат нещастната ти глава.
Дракос отстъпи назад, сякаш да се отдръпне от семейна кавга. Умен вампир.
— Диърдри, любов моя — измърка Калигула към русата вампирка, която се носеше към земята между него и Дракос. — Колко е приятно отново да чуя мелодичния звук на гласа ти. Толкова рядко те виждам напоследък.
Тя се изплю в краката му.
— Бих се оставила да умра от глад, ако бе възможно и ти го знаеш много добре. Но ме следиш всеки миг, всяка секунда от нощта.