Взе ръката й в своята и разгледа пръстените на дългите й пръсти.
— Опалът е, нали? Опалите и смарагдите пеят, когато сме заедно.
Тя потрепери в ръцете му и зарови лице в гърдите му. Ароматът на цветя и пролет от косата й разруши още малко здравия му разум и той не можа да се сдържи да я вдиша дълбоко. Да потрие лице в косата й.
Да я бележи, жигоса и обяви за своя.
— Да — отговори тя, а гласът й беше заглушен от ризата му. — Те пеят… смарагдите и опалите, точно така.
Думите й отвлякоха мислите му от пламналите нервни окончания из тялото му за малко.
— Ерин, какво означава това? Защо и аз ги чувам? Всички ли ги чуват?
Тя си пое дълбоко дъх и го погледна.
— Не. Всъщност през тези десет години след шестнайсетия ми рожден ден, когато се прояви дарбата ми, никой, освен теб не беше чувал камъните ми да пеят. А смарагдите… смарагдите не пееха, преди да те срещна. Не пееха дори на мен.
Той я притисна малко по-силно. Значи пеят само за него. Както той искаше да накара и нея да запее. Нещо дълбоко в него надигна глава и изрева. Дишането му се ускори и той се отдръпна малко от нея в опит да запази дистанция между тях и да не й се нахвърли като хищник — какъвто беше.
Камъните. Говорехме си за камъните. Съсредоточи се!
— Какво ти пеят? — попита я. — Песните значат ли нещо? Сега защо са се смълчали? Не искам да прозвучи грубо, но в момента сме кожа до кожа. Мислех, че ще се скъсат от пеене.
Тя се гушна в него и нейното дишане също се ускори и накъса.
— Можем да експериментираме по малко с допира на кожа до кожа по всяко време. Сега обаче се мъча с всички сили да ги държа под контрол.
Ръцете му се затегнаха около нея и той не успя да спре думите, които излязоха от устата му. Вече не можеше да се бори.
— Ерин, отпусни се. Да видим какво ще стане.
Тя лежеше неподвижна в ръцете на Вен, смразена от думите му. Да се отпусне ли? Да се отпусне, когато цялата й снага сякаш щеше всеки миг да се подпали от допира до твърдото му, мускулесто тяло? Жегата от привличането между тях навярно би взривила купола над Атлантида, ако се отпусне и остави магията да излети. Като стана въпрос за жега, този човек беше същинска пещ, а двамата бяха толкова близо един до друг, че тя усещаше всяко стягане на мускулите му.
Господин воинът с всички сили се опитваше да държи устоите на самообладанието си. С една много дяволита част от съзнанието си Ерин се чудеше колко трудно би й било да ги събори.
За щастие, благоразумната част от съзнанието й надделя над дяволитата.
— Не мога да се отпусна. Боя се от последствията — прошепна тя, трепереща. — Ами ако без да искам отново стана проводник за Стихийна магия? В Атлантида по някаква причина магията ми се увеличава. Ами ако се отпусна и шоковите вълни предизвикат земетресение или нещо подобно?
— Шшш — успокои я той, като я галеше по гърба и ръката и докосваше косата й. Поне се опитваше да я успокои. Някак си да лежи полугола в прегръдките на мъж, който сякаш е излязъл от най-възбуждащите й секс фантазии, не беше точно успокояващо. Той ухаеше на кожа и подправки, на сила и на истински, мощен мъжкар и тя искаше цялата да се отърка в него. Зърната й се втвърдиха при тази мисъл.
Дъхът на Вен спря. Божичко мили, дали е усетил?! Ерин пламна цялата, като си го представи, но тогава той разтърка тила й, тя потръпна и се предаде. Притисна гърди към тялото му и триенето от контакта почти я накара да простене.
Почувства как горещата влага се насъбира в самата й сърцевина, как тялото й се разтваря и става готово, усети неотложната потребност да го има дълбоко в себе си, горещ и твърд. Опита се да изтласка желанието. Да се успокои. Осъзна, че устата на Вен се движи и от нея излизат думи, но тя чуваше само дивия, пронизителен звук на смарагдите си, които се опитваха да се освободят от наложения им затвор.
— … и Аларик защити с магия тази стая — продължаваше Вен. — Той… се притесняваше да не се появят някакви странични ефекти от процеса на изцеление, докато си почиваш и затова… какво да ти кажа, Аларик си е Аларик.
Тя се засмя насила.