Вен тресна вратата зад Кристоф. Глупакът вървеше по коридора и се скъсваше от смях.
Съдейки по вида на Ерин, тя не знаеше дали да се смее или да му се развика. За негово нещастие смехът загуби. Тя изскочи от леглото и затърси дрехите си. За около две секунди Вен се почуди за какво му беше ядосана и после изгуби мислите си, когато тя се наведе и пред очите му се появи възхитителният й задник.
— Господи, колко си красива — възкликна той, а тялото му се втвърди при гледката на безупречната й кожа.
Тя се изправи рязко. Гърдите, врата и лицето й се изчервиха силно и тя се покри със сграбчените си дрехи.
— Не исках… това не беше заради теб. Във всеки случай смятах, че вече си разбрал, че не съм някаква безпомощна женица, която се крие зад теб при всеки намек за опасност. Аз съм точно това, което каза приятелят ти — вещица. И доста силна при това.
Доброто му настроение в миг се изпари.
— Не смей да сравняваш десетте си години заиграване с вещерството с моите почти пет века на битки с вампири, шейпшифтъри и други създания, които дебнат хората в тъмното. Ти си в опасност и аз ще те защитавам. Това е мой дълг и аз ще го изпълнявам с всички умения и целия опит, които притежавам.
Той навлече дънките и ризата си, докато говореше. Ерин отвори и затвори уста, после отново, а гневът в очите й обещаваше, че щом проговори, ще свали кожата от костите му.
— Показа се значи самонадеяният атлантски аристократ! — сряза го тя. — Няма нужда да ми пробутваш този официален речник, здравеняко. Изобщо не ме впечатлява. И какво беше това за петте века?
На вратата отново се почука, този път по-леко от блъскането на Кристоф. Вен я отвори със замах.
— Какво?
Дворцовата слугиня, застанала на прага с купчина дрехи в ръце, бързо отстъпи и сведе глава.
— Ваше височество, извинете ме. Не знаех… Лейди Райли помоли… Мога да дойда пак…
Вен се насили да се усмихне.
— Не, аз трябва да се извиня, Нийла. Благодаря ти за добрината. Наричай ме Вен, ако обичаш — той взе купа дрехи и се опита да надвие чувствата, които замъгляваха мислите му, за да успокои жената. — Как е синът ти? Трябва вече да е почти на десет, нали?
Тя светна — майчината гордост надви притеснението й.
— Този сезон ще стане на дванайсет, Ваше вис… Вен. Пълни дома ни с радост.
— И с доста жизненост, предполагам, нали и аз съм бил дванайсетгодишно момче.
Нийла въздъхна тихо, все така усмихната.
— Така е наистина. Ако вие или дамата имате нужда от нещо, повикайте ме.
— Благодарим.
Вен затвори вратата и си пое дълбоко дъх, подготвяйки се да се изправи срещу Ерин.
— Значи невинаги си строгият господар на замъка, а? — попита тя. — Само за пред мен ли се правиш на такъв?
— Не, общо взето винаги съм трън в задника — обърна се към нея той. — Не съм съвсем сигурен какъв съм за пред теб.
Тя остана така за един дълъг миг и накрая въздъхна.
— Е, значи сме в еднакво положение, защото и аз не мога да се позная.
След това отиде в банята и го остави да се чуди в какво по дяволите се беше забъркал.
Храмът на нереидите беше приказка от мрамор, скъпоценности и красота. От мига, в който Ерин прекрачи прага, камъните й запяха в ниска, весела тоналност, мълвяща за мир и за дома. Ерин пропъди всички мисли за мисии, походи и глупави атлантски мъжествени воини и тръгна из откритото, просторно главно помещение, където Мари и девиците й бяха наредили маси с вкусна закуска. Плодове, сокове и сладкиши бяха сложени до топли ястия в покрити сребърни подноси и стомахът на Ерин изръмжа в отговор на изкусителните ухания.
Но историята, която се разгръщаше пред очите й, я завладя напълно и тя все още не можеше да се съсредоточи върху храната. Отпиваше от кафето си, докато изучаваше статуите, красящи стаята. Спря пред една особено войнствена на вид фигура със стърчащи копия и тризъбец и усети как по гърба й се спуска хлад. Досети се кой трябва да е това.
Подуши нежна смесица от рози и нещо по-леко и в следващия миг Мари се озова до нея.
— Да, това е Посейдон. Дори тук, в нашия храм, където господства богинята, ни се напомня, че Посейдон владее живота и смъртта ни.
— Нужно ли е да ви се напомня? Тоест, не че искам да ви натривам носа в очевидното, но вие живеете в мехур дълбоко под тонове вода, които могат да ви смажат.