Глава 16
Ако скривалището на Вен (или поне това, което беше останало от него, след като онази бомба издълба дупка в средата на пода му) бе толкова старо, за да се нарича ретро, то мястото, към което Куин ги упъти беше на границата между помийна яма за плъхове и каторга.
Вен залагаше на второто.
Поглеждайки към грубата фасада на сградата, тъмна в мъждивата светлина, хвърляна от единствената работеща улична лампа на блока, той забеляза дупките от липсващи тухли и множество счупени прозорци във всяка, от които можеше се скрие враг, прицелил се надолу в тях, докато стоят там. Той дръпна Ерин близо до тялото си, така че тя да е по-малка мишена, въпреки че той се доверяваше на Куин толкова, колкото и на всеки човек, а Алексий, Джъстис и Бренан се стопиха в сенките, за да обиколят сградата и да огледат за проблеми в периметъра.
Кристоф и Денал бяха отишли на лов за пропаднали пияници, претърсвайки барове и кръчми за всеки, който би могъл да има информация за Калигула и неговите дела. Когато навикът да си пийва, постави човек в безизходица, той обикновено може да бъде убеден да продаде това, което знае за определена цена.
Ерин се наежи и започна да се отдръпва от него, но тогава един плъх, по-голям от повечето котки, притича покрай ъгъла пред тях и тя подскочи с писък и се опита да се покатери по него и да се скрие в ризата му. Той не можеше да скрие усмивката, която цъфна на лицето му.
— Моето малко войниче. Готова да поема бомби с нищо друго, освен магията си, но се страхува от едно малко мишле.
Тя го избута.
— Малка мишка, друг път! Това е най-големият плъх, който някога съм виждала!
Той сви рамене.
— Най-малко можеш да бъдеш относително сигурна, че не пренася чума, което невинаги е било така.
— Чума? О, да. Ти си почти на петстотин години. Все забравям. Разбираш, че си доста стар за мен, нали? — каза тя, опитвайки се да мине пред него, за да влезе в сградата първа. После започна да спори с Вен за това, как тя е по-добре подготвена да влезе първа вътре, имайки предвид магическия щит, който владееше, откакто прекрачиха портала, създаден от Аларик за тях.
Погледът на Вен се отправи към жреца, чието лице беше толкова пребледняло, че той заприличваше на един от неживите. С всяка стъпка, приближаваща ги до Куин, Аларик чувстваше пробождане в гърдите си.
Преди да стигнат стоманената врата, която висеше полюшваща се на пантите си, тя се отвори, за да разкрие малка, стройна жена, която стоеше на прага. Като я погледнеш, никога не би помислил, че Куин Доусън е един от лидерите на човешките бунтовнически сили. Тя бе с няколко сантиметра по-ниска от сестра си и имаше къса, тъмна коса, която изглеждаше като отрязана с косачка. В огромната тениска на Бон Джоуви, която носеше, с избелели дънки, тя лесно можеше да мине за обикновено момче. Момче с огромни очи и много нежни черти.
Зад себе си Вен чу шум, който звучеше като тежка въздишка. Вземайки предвид факта, че това бе Аларик и че можеше да подпали задника му със светещите си зеници, Вен не даде индикации, че е чул нещо. Докато Ерин се опитваше да премине отново покрай него, той дори почувства проблясък на съчувствие към реакцията на жреца от новата му среща с Куин.
Без ни най-малко предупреждение, Аларик внезапно премина в мъгла и се зарея над горната част на сградата. Вен го гледаше как изчезва с ехидна усмивка. Най-могъщият върховен жрец, който Посейдон бе помазал, се страхуваше от едно момиче. Мисълта го ободри неимоверно, независимо, че не беше много редно да се присмива на това.
Той реши проблема на Ерин, като сложи ръка на раменете й и я придърпа по-близо, без да се притеснява да отрече, дори пред себе си, чувството на абсолютна лекота, което изпита, докато тя бе в ръцете му. Знаеше, че ще плати за дързостта си по-късно, но щеше да се тревожи за това, когато му дойде времето.
— Готина квартира, Куин — каза той, като протегна ръката си.
Тя му се усмихна и разклати ръката му със здрав захват. Бързият й поглед вече бе претеглил и измерил всеки един от тях.
— Радвам се да те видя — каза тя, звучейки сериозно. — Имаме проблеми.
— Ти и проблеми на едно място? Кажи, че не е вярно — отвърна той, като се държеше за гърдите със свободната си ръка.
— Май е по-добре да се разкараме от улицата. — Тя се обърна и изчезна през тъмната врата. Докато Вен я последва, все още държейки здраво Ерин до себе си, неговата певица на скъпоценни камъни го фрасна с лакът. Доста здраво!