— Ами твоят приятел? Даниъл? Той също ли беше унищожен?
Вен поклати глава.
— Не съм сигурен дали мога да го нарека приятел. Ако беше приятел, можеше да ни предупреди по-рано за тази атака или да я предотврати напълно. Не знам какво да отговоря на твоя въпрос. Последното, което видях, беше, че той пада на земята, повален от моя куршум, забит в червата му. Вижда ми се невъзможно да се е измъкнал.
Изведнъж той стана мрачен и тя инстинктивно протегна ръка към него.
— Не е твоя вината. Той те помоли да го застреляш. Трябва да е знаел колко опасно е това, в което се е забъркал.
Тъмните му очи станаха ледени. Той пусна ръцете й и се изправи.
— Не чувствам никаква вина за смъртта на вампир. Наш свещен дълг от повече от единадесет хиляди години, е да унищожим вида им. Ако си сигурна, че си добре, трябва да отида да намеря Джак и да го попитам дали ще ми помогне да потърся Кристоф и Денал. Нуждая се от тяхното съдействие, за да пренесем ранените ни хора до Атлантида.
Тя кимна и го видя как се отдалечава, мислейки си, че дали го признаваше или не, той със сигурност съжаляваше, че е причинил смъртта дори на един-единствен съюзник, когато светът изглежда беше пълен с врагове.
Познато магическо трептене започна да блести в края на съзнанието й и тя се обърна за да види Дженай да върви през стаята към нея с одеяла в ръце. Една млада вещица я следваше с поднос пълен с чаши. Тя кимна на Ерин и след това започна да разпределя одеялата, като отделяше време на всеки пациент, за да провери дали се чувства добре. Тя и новобранката раздадоха чашите на всеки, който се беше събудил, а след това Дженай занесе една чаша, от която се издигаше пара и на Ерин.
— Изпий това, дете. — Тя й поднесе ароматен чай и седна в края на дивана близо до краката на Ерин. — Добре ли си? Този воин се е провъзгласил за твой личен телохранител и едва ми позволяваше да се доближа до теб. — Възмутена тя сбръчка вежди. — Сякаш бих могла да те нараня. Единственото, което ми каза беше: „Тук имаме предатели, лейди и аз не знам дали не си една от тях.“ Накрая онзи човек Аларик им каза, че ме е проверил и че аз не съм предател. Много са нервни и двамата!
За един дълъг миг Ерин се зарадва на представата как Дженай се изправя лице в лице с Аларик и Вен. Тя не познаваше някой по-силен от нея. Но пък Вен й беше казал, че Аларик е канализирал силите на всички вещици в Сиатъл.
— Почувства ли го? — тя знаеше, че въпросът е безочлив, но трябваше да попита. — Когато Аларик събра силата на вещиците, той взе ли и твоята?
— Не, аз се защитих. Но със сигурност го почувствах — гняв и после следа от недоумение се появи върху обикновено кроткото лица на Дженай. — Само веднъж съм усещала подобна сила преди. Беше преди много години от един магьосник, който канализираше магия от мъртвите. Мисля, че силата, която този атлант призова, беше лишена от всякаква мрачна сила. Тя беше толкова кристалночиста в своята същност и толкова древна, че само най-първородните феи биха могли да я опишат.
— Това звучи смислено след като атлантската раса изглежда е много по-стара от тази на феите.
Дженай кимна и след това се протегна, за да докосне ръката на Ерин.
— Страхувам се, че трябва да ти съобщя няколко лоши новини от тази вечер, Ерин. Атакувани са няколко части на града едновременно, когато са нападнали и вас. Няколко вещици са мъртви, а други са заловени. Един цял отряд от паранормални граждански защитници са били убити. Всичките петима членове са били оставени изкормени да висят от покрива на полицейския участък в Сиатъл.
Ерин потръпна при тази картина.
— Калигула? Това трябва да е бил той, Дженай, и сега виждаш защо трябва да унищожим това чудовище.
За малко по-възрастната вещица нямаше да се съгласи.
— Има още. За мен лично, най-лошата новина от всички… — гласът й прекъсна и тя наведе глава. Ерин видя сълзите да падат върху стиснатите й една в друга ръце.