— Какво има? — Тя се огледа наоколо, едва сега осъзнавайки кой липсва. — Беренис и Лилиан! Къде са те?
Раменете на Дженай се разтрепериха от силата на нейните потиснати ридания.
— Няма ги. Изчезнали са или може би са мъртви. По-лошото е… много, много по-лошо… че една от тях изглежда ни е предала.
Глава 18
Аларик наблюдаваше Куин, докато спеше. Дори докато тя бе в това състояние, той не можеше да мисли разумно, защото аурата на нейните емоции завърташе силата си около него в цветове от тъмносиньо, бургундско червено и мистично сиво. Някой го бе нарекъл най-могъщия жрец на Посейдон досега. Но той знаеше, че стои тук и наблюдава тази крехка човешка жена, която притежава силата да го унищожи.
Той се забави още малко, жаден за още няколко откраднати от настоящето мигове. Не разбираше, как беше успяла да се промъкне в душата му, нито разбираше защо това се бе случило.
Не го и интересуваше.
Беше сигурен само в знанието, родено от мрак и неумолим глад, че я желаеше, че копнееше за докосването, ума и душата й. Повече от всичко, което бе искал някога.
Бе сигурен също, че дългът и съдбата му забраняваха това.
Но дългът със сигурност не можеше да го лиши от това да опита поне един-единствен път устните й. Той се наведе тихо, но когато се приближи към нея тя отвори очи.
— Аларик, трябва да престанем да се срещаме по този начин — каза тя и прекрасните й меки чувствени устни се извиха в усмивка. Незнайно защо той не можеше да откъсне очи от тях. Дори жрец на Посейдон, дал клетва за безбрачие, можеше да фантазира за устните й.
Тя навлажни пресъхналите си устни с върха на езика си и това предизвика вълна от желание в тялото му. Той се олюля назад и падна на колене, изведнъж почувствал слабост.
Куин се изправи в леглото си, а погледът й се стрелкаше в малката стая, която вещиците му бяха дали, за да я настани в нея.
— Добре ли си? Лицето ти цялото е пребледняло, което не може да е здравословно. Какво се случи? Къде са моите хора?
Той вдигна ръка, за да прекъсне по-нататъшните й въпроси и седна върху единствения стол в стаята.
— Почакай за момент. Излиза, че силата ми не е такава каквато ми се иска да бъде.
Изведнъж очите й се вцепениха.
— Атаката! Вампирът… той ме прониза. Аз трябваше да съм мъртва.
Тя спусна краката си отстрани на леглото и се подпря на ръце, за да може да го вижда.
— Последното нещо, което си спомням, беше чувството, как белите ми дробове се давят или съм припаднала, или небето е експлодирало. И странно защо имам силното усещане, че ти имаш нещо общо с това?
Той се загледа в нея и се зачуди, как изобщо е могъл да се присмива на поетите. Беше ясно, че можеш да се удавиш в очите на една жена или поне да си пожелаеш да бъдеш затворен в тях за цяла вечност.
Но мислите да проникне в Куин го водеха към мрачни и невъзможни копнежи да я разсъблече гола и да я притежава физически още тук на леглото, където щеше да завърши изцелението й. Тя никога нямаше да му позволи да проникне толкова дълбоко в нея.
Никога нямаше да го пожелае толкова силно.
Невъзможен копнеж.
— Аларик? — Тя произнесе името му така, сякаш бе видяла фантазиите му или беше прочела скритите кътчета на съзнанието му. Куин все пак беше акнаша и вероятно той не беше затворил достатъчно съзнанието си.
Когато погледна към нея, неспособен да проговори, през него премина вълна на желание. За малко да я пусне в съзнанието си. Да й позволи да проникне изцяло в пустата му душа за няколко мига. Да я остави достатъчно дълго, за да види дали ще открие някаква следа от човечност, която може да не е унищожена от няколко вековното му служене към справедливостта на Посейдон.
Но дългът му беше твърде дълбоко вкоренен. Съдбата му го държеше твърде силно, за да си помисли да тръгне по друг път. Той затвори щитовете на съзнанието си и си пое дълбоко дъх.
— Съжалявам, Куин. Аз съм… изтощен.
Тя се отблъсна от леглото, за да се изправи несигурно върху краката си.
— Разбирам. Знам, че трябва да ти благодаря за това, че спаси живота ми отново. — Тя пресече стаята и застана на колене пред него като сложи ръце върху коленете му. — Така че, благодаря ти.
Той стоеше, замръзнал на мястото си, а топлината, излъчваща се от ръцете й, преминаваше през панталоните му и лазеше по кожата му, като достигаше до всяко нервно окончание и караше кръвта му да кипи във вените. Уловен в блестяща призма от усещания, той знаеше, че нейната благодарност, щеше да бъде неговото унищожение.