— Не можеш… — той едва успяваше да накара думите да излязат от устата му, заглушени от болката, която изпитваше. — Не можеш да ме докосваш Куин. Никога не трябва да ме докосваш.
Тя се втренчи в него с огромните си очи, които изглеждаха толкова тъмни и изпълнени с мъка и отчаяние, отвъд границите на възможностите на едно крехко човешко същество.
— Знам, Аларик. Знам, че не съм достойна да те докосвам. Но в този единствен миг, откраднат от реалността, те моля да ми позволиш.
Той поклати глава. Тя не разбираше. Той беше този, който никога нямаше да е достоен за нея, който не можеше да предаде своя народ, дълг и Атлантида. Който бе извършил толкова непристойни дела, от които никога нямаше да може да изчисти душата си.
— Не, Куин, ти не разбираш…
Но преди да успее да довърши изречението си, докато се опитваше да намери правилните думи, тя се надигна и докосна устните му със своите. Той скочи и с едно мощно движение я притисна силно в прегръдката си, като я целуна с цялата страст, настървение и нужда, които беше потискал вътре в себе си, още от първия миг, в който я беше видял. Тя го обгърна с ръце и отвърна на целувката му, а той се отдаде на усещането от вкуса и докосването на прекрасната топлина на откликващите й устни.
Аларик я целуваше, а ръцете му я бяха обгърнали толкова плътно, че в някаква отдалечена част на съзнанието му проблесна мисълта, че може да я наранява, затова отпусна прегръдката си леко. Но не достатъчно, за да я пусне. Той никога нямаше да може да я пусне.
Тя се отдръпна за миг, за да си поеме въздух, а той започна да целува лицето и шията й, като нежно мълвеше думи на атлантски, думи, които тя не можеше да разбере, думи, за които не можеше да знае, че са за копнеж, желание и отчаяние на една бездънно жадна душа.
Той отдръпна лицето си, за да целуне отново устните й и тогава видя блещукащите капчици сълзи, които се стичаха по страните й.
— Знаех, че ще е така между нас, Аларик — прошепна тя. — Знаех също и че ще стане много по-трудно за мен, ако те докосна. Ако дори веднъж вкуся от това, което никога няма да намеря, да имам или да задържа.
През него премина вълна на болка. Агонията беше толкова силна и мъчителна, че той се преви от нея и отскочи уплашено нагоре, докато не усети, че главата му се блъска в тавана на стаята. Той премигна и погледна надолу, само за да осъзнае, че се е понесъл над земята, заедно с нея. Жрецът отслаби енергийните си сили внимателно, за да могат краката им да стъпят на земята и тогава все още обвил ръце около нея, той сведе устни и целуна сълзите, капещи от очите й.
— Ти ми правиш чест със сълзите си, ми амара — прошепна той. — Аз не мога да съм това, от което се нуждаеш, но знай едно. Нито на земята, нито в океана има по-достойна жена от теб. Смелостта и духа ти блестят толкова силно, че могат да победят и най-тъмното зло. Ако можех да имам само едно нещо в този живот или в следващия, щях да поискам да прекарам вечността с теб.
Тя издиша рязко. Това бе остър болезнен звук, който прониза останките от сърцето му, които все още биеха в гърдите му.
— Аларик само ако знаеше… Нещата, които извърших. Аз не…
Той не можеше да се контролира повече, както не можеше да възпре нуждата си да диша. Наведе се, за да я целуне отново и с това единствено докосване да опита да стопли сърцето си през следващите няколко века на безплодното си, самотно съществуване. Но изведнъж спря, чул шум по коридора. Той се извъртя и застана между Куин и вратата, секунди преди тя да се отвори.
Денал беше застанал на прага и от цялото му лице се четеше мъка.
— Конлан ни изпрати съобщение по един от обучаващите се войни. За Райли е. Тя е зле. Ако не доведем Ерин и „Сърцето на нереидата“ обратно в Атлантида през следващите седемдесет и два часа, според Мари, Райли може да не оживее.
Вен изпи последните капки кафе от чашата си и я напълни отново, като вдигна каната с мълчалив въпрос към останалите в стаята. В кухнята нелепо ухаеше на уют и домашна атмосфера от носещите се аромати на масло и канела, което бе в разрез с мрачното и отчаяно настроение на нейните обитатели.
Само Куин и Ерин кимнаха положително, така че той напълни чашите им с останалото кафе, като мина покрай Джъстис, който беше седнал на един стол и подпрял главата си с ръце. Раната на главата сигурно му причиняваше болка, без да се споменава разреза през гърдите му, причинен от меча на един вампир. Но воинът отказваше да позволи на която и да е от вещиците или Аларик да използват лекуващата си енергия върху него.