— Бих изминал разстоянието под формата на мъгла и щях да те нося, но Аларик ме предупреди, че съсредоточаването на толкова много атлантска магия близо до Калигула, може да го предупреди, че приближаваме. Не можем да поемем подобен риск — каза той за трети или четвърти път.
Тя кимна, без да му отговори. Той най-вероятно звучеше като някоя дърта баба, която само се върти около нея. Искаше единствено да я защити, да се грижи за нея, да я люби през следващия век-два, а ето, че бяха тук и се разхождаха в стомаха на звяра, така да се каже.
Когато стигнаха до върха на друг хълм, Ерин се препъна отново и той я хвана, преди да падне, а после я взе на ръце.
— До тук с това. Твоето изтощение направо ме убива.
Тя не започна да спори с него, което го уплаши повече от всичко останало. Просто го погледна с изморените си очи, около които имаше тъмни кръгове и отпусна глава на рамото му.
— Пее ми, Вен. Можеш ли да го чуеш? „Сърцето на нереидата“ пее толкова силно и ме зове. То се нуждае от мен, за да го спася от мрака.
Той се заслуша като фокусира атлантските си сили, за да чуе звуците на планината долу, но не чуваше нищо друго, освен обикновени шумове.
— Съжалявам, Ерин, не го чувам. Неприятен ли е звукът?
— Не, красив е. Дори вълшебен. Ако звукът на моите камъни наподобява музиката на чирак, това е звукът на неговия господар. Толкова прекрасен. — Гласът й се прекърши и той погледна надолу, за да види, че очите й се затварят, докато тя се опитваше да остане будна.
— Не се съпротивлявай, ми амара, просто си почини. — Той се спря пред една дървена колибка, която беше толкова добре замаскирана от дърветата, че беше невидима на разстояние от осем-девет крачки. Вен я остави нежно на земята и разплете сложната система от възли с която се придържаше завързана вратата и след това я бутна. Влизайки вътре преди нея, той беше посрещнат от застояла миризма, но вътрешността се беше запазила чиста от природните влияния, точно толкова, колкото и когато я беше използвал за последно преди осем години.
Ерин влезе в единствената стая на къщичката след него и се огледа.
— Какво е това място? Не изглежда като обикновените постройки в природните паркове.
— Не съм сигурен дали управлението на парка знае, че тя дори съществува — отвърна той. — Тук е от повече от век, предполагам. Може да е била колиба на ловец. Традиция е между сериозните туристи да поддържат мястото чисто и да използват каквото им е нужно, но и да оставят каквото могат за други като тях. — Той се насочи към грубите непочистени дървени дъски, забити на стената и започна да разглежда запасите от консерви. — Повечето от тези са достатъчно годни за ядене, а и винаги мога да хвана някакъв дивеч.
— Не — отговори му тя, като клатеше глава. — Знам, че е глупаво, но не мога да понеса мисълта за ничия смърт в момента, нито дори за заешка или птича.
Той не й отговори, само кимна и внесе раниците им в колибата, после завърза отново вратата отвътре. Двата малки прозореца бяха залостени с дъски против вятъра, но имаше процепи в стените и стаята беше замръзнала.
— Трябва да запалим огън. Има насечени дърва в огнището, но не виждам кибрит.
Той претърси лавиците на стената, кълнейки тихо, че е забравил да вземе такъв.
— Няма значение — каза Ерин. Тя раздвижи леш пръстите си в посоката, в която беше огнището и подпалките под трупите заискряха и пламнаха докато огъня не стана достатъчно силен.
Тя повдигна едната си вежда.
— Прост трик, който дори новаците в първата си година могат да направят с огъня. Ти можеш ли да правиш нещо с атлантската си магия?
— Огънят е забранен елемент, само някои от атлантите могат да го канализират. Но не съм съвсем непотребен — отвърна той и се ухили. После извади изглеждащо чисто на вид канче за кафе и едно дълбоко медно гърне от един шкаф и ги сложи на масата. След това каза думите, които Аларик го караше да повтаря отново и отново, чувствайки магическите им защитни сили да обгръщат колибата.
— Ти защити колибата — каза тя и отново повдигна вежда. — С магия ли я запечата?