— Не точно, не е като във вашите филми с мечове и пистолети на разсъмване. Но има обичай тази служба да се предава от чичо на племенник. Моят чичо служеше като Отмъщение на краля на баща ми, но след… — усмивката му изчезна толкова бързо, че тя веднага разбра, че чичо му не просто е слязъл от длъжността си.
— Зле ли беше? — попита тя колебливо. — Видях част от миналото ти, когато… сляхме душите си. Но не искам да надзъртам в личния ти живот, особено когато знам колко може да боли от спомените.
— Беше скверно — каза той равно и цялата топлина и човечност се изцедиха от необятната, ледена тъмнина, която погледна към нея през очите му. Тя потрепери и движението изглежда го върна от някакво далечно място, но студът в изражението му остана. — Майка ми… Анубиса измъчва майка ми почти до смърт, като беше накарала баща ми да гледа. Тя има някаква болна, извратена вражда към семейството ми… особено мъжката част… и държа баща ми в плен близо година, преди да го убие.
— О, Вен, толкова съжалявам. Моля те, не е нужно да ми казваш това сега…
— Не, напротив. Трябва да знаеш в какво се забъркваш с мен — каза той и гласът му стана приглушен и бездушен, сякаш бе изгубил всякаква надежда, че тя ще го иска, след като й разкаже историята си.
Ако си мислеше такова нещо, значи все още не я познаваше достатъчно добре, помисли си тя. Това да вижда болката му и да чува всичко, което е изстрадал той, я накара само да го желае още по-силно; да иска да го успокои и излекува, и да изпее утешение за душата му.
— Това не беше първият път, когато хваща баща ми. Държа го за кратко, много отдавна, когато Конлан и аз бяхме доста малки и след като се върна, беше променен. Изцеден. Тих. Сякаш беше смачкала нещо вътре в него, което не може да се поправи. Майка ми му помогна, но аз никога не повярвах изцяло, че се бе завърнал напълно при нас. — Той се загледа в огъня. Ерин имаше чувството, че Вен по-скоро говори на себе си, споделяйки мисли, които никога преди не бе изричал гласно. — Баща ми беше в такова състояние след като майка ми и сестрите ми бяха убити — промърмори тя. — Сякаш му бяха отнели сърцето и душата с тях, и всичко, което остана за мен, беше празното му тяло, което минаваше през хода на живота без цел или смисъл.
Вен сякаш дойде на себе си при думите й и тя отново видя топлината в погледа му.
— Съжалявам, че е трябвало да понесеш толкова много болка така млада. Щеше ми се да мога да отнеме част от мъката ти.
— Чувствам се по същия начин, но ние всички трябва да носим собственото си бреме, нали? — тя го беше замислила като риторичен въпрос, но някак излезе различно. Почти като оправдание.
— Не, не вярвам, че трябва. Щях да кажа същото нещо, преди да видя как са нещата между Конлан и Райли. Но някак те споделят тежестта на всяко тяхно бреме и по този начин облекчават взаимно товара си.
Тя си припомни безумно страстните погледи, които двамата си бяха разменили, без да ги интересува дали някой ги гледа или не и почувства миг на остра завист… която беше заменена от последвалата я загриженост.
— Какво ще се случи с него, ако тя… ако тя…
— Той ще прекрати съществуването си — отговори Вен и ледът отново изкриви чертите на лицето му. — Ако тя и бебето й умрат, той също ще умре и аз ще остана сам, последният от рода ми.
Тя бутна спалния чувал настрани и се изправи, а после бързо прекоси стаята, за да стигне до него.
— Тогава ще се уверим, че това няма да се случи, нали?
Той я издърпа в неумолимата си прегръдка и тя почувства сърцето му да блъска под бузата й.
— Не мога да повярвам, че Посейдон ме дари с теб, без значение за колко кратко ще избереш да останеш.
Тя блъсна ръката му.
— Ей! Изморих се от тези приказки. Звучи така, сякаш се опитваш да се отървеш от мен — пошегува се тя, опитвайки се да повдигне малко настроението. Той я възнагради с усмивка. — Толкова ли съм дразнеща, че вече се опитваш да ме оставиш на някой друг мъж?
Усмивката му изчезна и в зениците му отново избухнаха синьо–зелени пламъци.
— Това, че уважавам повелите на свободната воля, не означава, че няма да поискам да убия всеки мъж, когото допуснеш в леглото си, Ерин. Аз съм хищник и съм такъв от почти половин хилядолетие. Бих те помолил да не ме дразниш точно на тази тема.
Дъхът заседна в гърлото й и очевидната нужда в очите му възпламени в нея желание.
— По много интересен начин преминаваш от пещерен човек към учтив джентълмен в едно изречение, Вен. Не съм сигурна, че вещерските ми умения са достатъчни, за да се справя с твоята противоречивост.