Искри от светкавично ярките експлозии вещерска светлина, озариха небето над тях, разказвайки историята за битката на Ерин с предателя.
Той се биеше яростно, като забиваше остриетата си в прасците, сърцата и вратовете им, и поемаше удари в бъбреците, гърба и главата си. Разкъсваха го нокти, зъби и ритници, докато черепът му зазвънтя от болката и от тялото, и от остриетата му закапа кръв. Вен чу далечен рев и осъзна, че това бе той, викайки Ерин, призовавайки Посейдон, крещейки клетвата си, за да я предпази.
Той се ухили ожесточено, като диво оголи зъби и шейпшифтърът, идващ към него, се поколеба за миг, втренчен в лицето му със зверските си очи, което даде време на Вен да го изкорми с меча си.
Силен, гръмовен шум започна да разклаща земята около и под тях, и Ерин изкрещя:
— Да, пей ми… пей с мен — викаше тя и той разбра, че това трябва да е „Сърцето на нереидата“, което по някакъв начин отговаряше на певицата на скъпоценни камъни. Тогава тя започна да пее и останалите шейпшифтъри около него се отдръпнаха назад, изплашени сякаш от нещо още по-страшно отколкото остриетата на Вен. Те поставиха лапите върху ушите си и паднаха долу, напълно некоординирани, като виеха ужасено, търкаляха се и се свиваха по земята. Вен се засили да нападне, но воинът, какъвто беше, не му позволяваше да взема живота на беззащитни треперещи жертви, които не могат да отвърнат на ударите му, затова се обърна с лице към Лилиан и се опита да определи опасността.
Песента на Ерин достигна голяма височина над сопраното, песен, която със сигурност гърбатите китове биха оценили. Тя разпери ръце пред себе си и запрати мълния от чиста сребриста светлина право към Лилиан. Докато той наблюдаваше, като междувременно държеше под око падналите шифтъри и се опитваше да си поеме дъх, тялото на Лилиан се надигна от земята и някак се разпростря, сякаш светлината я изпълваше и се врязваше в плътта й, опитвайки се да си пробие път през нея. И тогава, след миг, светлината изчезна и тя падна тежко на земята. Ерин свали ръцете си, приведе глава и се изправи задъхано, очевидно изтощена, но невредима.
Шейпшифтърите започнаха да вият дори още по-силно, като все още продължаваха да се свиват и търкалят по земята, така че Вен се затича към падналата вещица с вдигнат меч, готов да направи финалния смъртоносен удар и да спести тази болка на Ерин.
Но когато я достигна, вратът й лежеше в неестествен ъгъл, а очите й се взираха безизразно в небето.
— Тя е мъртва, Ерин — каза той. — Повече няма да може да нарани никого.
— Знам — отвърна тя и за един кратък миг безмилостната богиня, която бе видял у нея в Атлантида, заблестя в очите й. След това мигът отмина и тя сложи ръка върху устните си. После се затича към стената на хижата и повърна рязко в снега.
Той искаше да отиде при нея, но трябваше да се заеме с останалите осем шейпшифтъри. Вен изруга яростно под носа си и се засили към тях.
— Имаш ли нужда от малко помощ за проблема ти с контролирането на животните? — дойде зад него женски глас, който го стресна и той се завъртя, за да се изправи пред една дребна жена, която бе яхнала огромен тигър. Когато той я зяпна, Куин скочи от ръмжащата грамада и се насочи към него. — Джак и аз сме тук, за да помогнем.
Ерин се изправи, като потъркваше пресен сняг върху лицето си и след това тръгна към тях.
— Куин. Хубаво е да те видя. Имаме новини.
Куин кимна мрачно, докато Джак дебнеше групата свити шейпшифтъри и яростно ръмжеше, когато някой от тях посмееше да изправи глава.
— Ние също имаме новини и те не са добри.
Глава 24
Короните на дърветата, близо до щаба на Светлинния кръг
Даниъл се загледа надолу към вампирите, които обикаляха около магическия щит и подобри зрението си, което сега странно се превърна от инфрачервена в многоцветна призма. Ако знаеше, че ще получи такава сила, като пие от кръвта на древен вампир, щеше да пресуши копелето още първия път, когато го срещна. Раните му бяха напълно излекувани и той усещаше силата на живота да тупти с повече енергия през тялото му, отколкото беше чувствал след превръщането си в нежив.
Въпреки че се беше приближил до окончателната смърт повече, отколкото някога преди, като беше довлачил окървавеното си тяло обратно в планината, това беше затвърдило доверието на Калигула в него. Сега той най-сетне щеше да има възможността да унищожи чудовището и светът щеше да се превърне в по-добро място.