По-високият се пресегна към колана си и аз трябваше да го прострелям в рамото.
— Следващият?
Свалих заглушителят, който си беше свършил работата и го замених с възглавницата. По-ниският вдигна ръце и погледна спътника си.
— Назад! — наредих му аз.
Той кимна и се дръпна.
— Сядайте! — заповядах им на двамата.
Те седнаха кротко. Аз станах, заобиколих ги и застанах откъм гърба им. Взех оръжието им.
— Дай си ръката — заповядах на по-високия.
Куршумът беше пронизал месото. Дезинфекцирах и превързах раната. После им свалих кърпите и нимателно разгледах лицата им — оказаха се напълно непознати.
— Е, добре — въдъхнах аз. — Какво ви доведе при мен? Защо ве питахте за това, което ме питахте?
Вместо отговор последва пълно мълчание.
— Да не мислите, че имам повече време от вас? Затова ще ви вържа за столовете. Признавам си, че няма да се правя на глупак и да ви тъпча с наркотици.
Взех от аптечката лейкопласт и надеждно завързах пленниците. Сетне затворих вратата с верижката.
— На този кораб стените са звуконепроницаеми — отбелязах аз, докато прибирах пистолета си. — А относно „ушенцата“ ви излъгах. Така че, ако ви се вика, повикайте си и не се стеснявайте. Но най-добре е да се въздържите, защото всеки вопъл ще ви струва по един счупен пръст. И така, кои сте вие?
— Аз съм техникът, който обслужва „совалката“ — отвърна по-ниският. — Моят приятел е пилота.
За това признание той изпроси от колегата си един злобен поглед.
— Може и така да е — кимнах аз. — Преди несъм ви виждал, така че ще повярвам. А сега добре си помислете, преди да отговорите на следващия ми въпрос: кой е вашият истински господар?
Сега преимуществото беше на моя страна: работех на себе си, като независим менажер. В същото време наистина се казвах Албърт Швайцер, така че не ми се налагаше да лъжа по време на разпита. Винаги напълно се вживявам в образа. Ако гостите ме бяха попитали как съм се казвал преди, сигурно отговорът щеше да бъде напълно различен.
— Кой дърпа конците?
Отново мълчание.
— Е, какво пък — подхвърлих небрежно, — щом не разбирате от добро…
И двете глави се обърнаха към мен.
— Когато искахте да получите няколко отговора от мен, вие смятахте да ми поразвалите здравето — обясних им аз. — Не ме осъждайте, като си го върна на вашата анатомия. Басирам се, че ще получа две или три признания. Но ще подходя към работата по-сериозно — чисто и просто ще ви измъчвам, докато не проговорите.
— Няма да можете — каза по-високият. — Вие имате нисък коефициент на жестокост.
Усмивката ми не беше весела.
— Ще видим.
Леко ли е да прекъснеш съществуването си и същевременно да го продължиш? Тази задача реших без особено напрежение. Но ми беше леко: още отначалото съм участвал в разработката на „системата“ и ми имаха доверие.
Тогава, след като скъсах перфокартите, се върнах на работното си място. Прамех се, че работя усърдно над нова тема, но всъщност търсех и накрая намерих безопасен терминал.
Той се намираше в студените части на земята, на метеорологичната станция на остров Туле. Стопанин й беше един забавен старец, голям любител на рома. И досега помня деня, когато закотвих "Протей на брега на едно малко заливче и се заоплаквах на дядото за жестокостта на моретата.
— Можеш да си починеш тук — предложи ми старецът.
— Благодаря.
Той ми показа станцията, нахрани ме, побъбрихме за моретата и времето. После взех от „Протей“ един кашон „Бакарди“, поставих го на пода и му предложих да го отвори.
— Както виждам, тук всичко е автоматизирано? — забелязах аз.
— Точно така е.
— Тогава, за какъв дявол те държат тука?
Той се разсмя.
— Един мой чичо беше сенатор. Трябваше някъде да ме нареди и ми намери това местенце. — Той ме задърпа за ръкава на палтото. — Ела да погледнем не тече ли някъде твоя кораб.
Качихме се на „Протей“ — яхта с нормални размери, каюта и мощен мотор. Разгледахме я.
— Хванах се на бас с приятели — обясних на стареца, — че ще стигна до полюса и ще им занеса доказателства.
— Синко, ти си побъркан!
— Зная, но все едно, ще стигна до там.
— И какво толкова? Може и да стигнеш. На младини и аз бях като теб — леко потеглях и Бог ме беше дарил със здраве. А ти май силите си придобил напоследък? — той се усмихна и се погали по проскубаната и напоена със сол брада.
— Има нещо такова — измърморих аз. — Пийни си. — Не ми се искаше да насочи мислите ми към Ева.
Той пийна и за известно време разговорът замлъкна.
Тя не беше такава. Искам да кажа, че нямаше какво да споменавам за нея на стария мръсник. С Ева се бяхме разделили преди четири месеца. И причините не бяха нито религиозни, нито политически. Всичко лежеше много по-длбоко. Затова го излъгах за една измислена мома и той остана щастлив.