Но какво означава тази „невъзприемчивост“?
Случвало ли ви е да си търсите работа и да минавате тестове за ниво на интелект и пресметливост? Сигурно. Сега всеки се сблъсква с това (между другото, резултатите от всички тестове постъпват в Централата). Постепенно вие привиквате и придобивате качество, което психолозите наричат „невъзприемчивост към тестовете“. Казано иначе, вие знаете правилните отговори.
Точно така е. Вие сте свикнали да давате отговорите, които очакват от вас, и придобивате някои начини, позволяващи ви да пестите време. Губите страха си от тестовете, съзнавайки, че може да предвидите всички ходове на противника.
Невъзприемчивостта към наркотиците е от този род. Ако не се боите от „ваксината на истината“ и ви се е случвало вече да изпитате въздействието й на себе си, то няма да й се поддадете.
— Зададох един въпрос. Отговаряйте, да ви вземат дяволите!
Винаги съм смятал, че страхът от болката, подсилен от самата болка, развързва лесно езика. Сега смятах да го пробвам на практика.
Станах много рано и веднага си приготвих закуска. Налях си сок от праскова и разтърсих стареца за рамото.
— Кой дявол…
— Хайде, закуската е готова. Ставай.
Той изпи чашата със сока и после заедно отидохме в кухничката. Настанихме се на на масата. Той ме изгледа надвесен над омлета с яйца и ми каза:
— Остане ли ти време, отбий се отново при мен. Разбрано?
— Обещавам ти — съгласих се с него и оттогава го посещавах няколко пъти, защото ми харесваше като човек.
Разговорът ни тази сутрин продължи дълго и ние успяхме да пресушим цели три кафеварки. Някога той бил служил като лекар във флотата и практиката му била бол (след време старецът извади няколко куршума от тялото ми и не каза на никого). Отгоре на всичкото той бил един от първите астронавти. А сега, според неговите думи, бил един жалък старец. Впоследствие разбрах, че преди шест години жена му умряла от рак. Той изоставил медицината и станал отшелник.
Ние с него продължаваме да дружим, но въпреки това не му казвам, че е дал подслон на самозванец, който е фалшифицирал родословното си дърво. Бих могъл да го осветля, та той е от онези хора, на които можеш да се довериш. Но аз не исках да стоварвам на гърба му моралната отговорност за черните ми дела.
Така станах човек, който всъщност го няма. Но заедно с това придобих възможността да бъда който си искам. Нужна беше само една дреболия — да съставя програма и да я вкарам в Централата. По сложно беше другото — да намирам средства за съществуване. За това трябваше да работя и то такава работа, за която плащат добре. Бях свикнал да живея както ми се иска, т.е. красиво.
Това условие значително стесняваше сектора на търсене и ме принуждаваше да се отказвам от множество професии, които не противоречаха на закона. Но можех да си осигурявам надежден „покрив“, като се настанявам на работа по всяка специалност, която не предизвикваше в мен скука. В края на краищата така и постъпих.
Осведомих Централата за преждевременната ми смърт и тя покорно погълна лъжата. И понеже нямах роднини, преходът ми в отвъдния свят не причини на никого тревоги. Цялото си имущество превърнах в налични пари и така си напълних двобовете.
После си създадох нова биография и множество привички, разни чудачества, така свойствени на всеки човек. Живеех си на „Протей“, който бях закотвил на крайбрежието на Ню Джърси, под закрилата на островчето. Корабчето ми също не съществуваше в природата. Трудих се безспир и преуспях — станах един от най-добрите наемници на света.
Сериозно се заех с джудо. Тази борба има три школи: кадокан — чистият японски стил, будо куай и школата на Френската федерация. Последните два стила приличат на първия, но се отличават с по-твърди подсичания, хвърляния и захващания. Създателите на тези школи разбирали, че стилът бил разработен за ниски хора, в него голяма роля се отделя на бързината и точността на движенията, а не на силата. Те се опитали да приспособят основните техники за високи на ръст спортисти, допускайки употребата на физическа сила в замяна на точността. Според мен никак не беше лошо, аз съм човек висок и як. Всъщност предполагам, че някога може и да съжалявам за мързела си. Но когато вече си навършил четиридесетте, силите ти намаляват с всяка година. Но ако си се занимавал с тази борба, то и на осемдесет ще си останеш майстор. Сигурен съм, че ако набера търпение, след двадесет години отново ще си върна формата. Не съм чак толкова голяма посредственост — притежавам черен пояс.