— Казах го в смисъл, че трябва да побързаме — поясних аз. — Не искам заради мотаенето ни всичко да се съсипе.
— Не се вълнувай напразно. В последно време аз се срещнах с няколко редки птици — да, аз решавам кръстословиците на „Ню Йорк Таймс“ — и ти си една от тях. Вършиш неочаквани постъпки, но знаеш какво правиш. Ние вече сме имали работа с хора, които превъзходно се ориентират в положението и в критични минути се включват в грата. Така ти смяташ, че скоро от борда на нашия кораб ще бъде хвърлена атомна бомба?
— Да.
— И че тя ще се взриви по-рано, чрез устройство, поставено от диверсанти?
— Точно така. — Погледнах часовника си — стрелката наближаваше седем. — Бас държа, остава по-малко от час.
— Зарядите ще бъдат пуснати след няколко минути.
— Какво смяташ да направиш?
Тя отиде до масичката и вдигна телефонната слушалка.
— Управлението ли е? — запита тя. — Прекратете броенето. Съединете ме с охраната. — Сержант — произнесе Керъл след малко, — Моля да арестувате двама души. — Погледна ме. — Номер на каютата?
— Четиридесет и шест.
— Четиридесет и шест — повтори тя в микрофона. — Да, двама. Благодаря предварително. — Сложи слушалката на мястото й. — Ще се погрежат за тях — обеща ми тя. — Ти каза, че зарядът може да се взриви преди срока?
— Точно това казах. При това два пъти.
— Ще успееш ли да го обезвредиш?
— Ако ми предоставят необходимото. Но ти сигурно ще предпочетеш да извикаш…
— Иди и го обезвреди! — нареди ми тя.
— Добре.
Тръгнах накъдето трябваше, взех каквото трябваше. След пет минути се върнах в каютата на Керъл с тежък вързоп на рамо.
— Наложи се да се разписвам с кръв. Защо не поканиш някой добросъвестен физик?
— Ти си ми нужен — възрази тя. — В играта си от самото начало. Знаеш какво да правиш. Колкото по-малко хора знаят за нашите работа, толкова по-добре.
— Води — казах аз и тръгнах подир нея.
По пътя погледнах часовника си: седем нула нула.
Десет минути ми трябваха да разкрия кой от зарядите е със „сюрприз“. Диверсантите бяха използували моторче с батерийка от детски конструктор. Един обикновен стандартен часовник трябваше да отмести оловно капаче. Ако това станеше, проклетата бомба веднага щеше да избухне.
С нея се занимавах по-малко от десет минути.
Сетне застанахме до фалшборда.
— Стана добре — прецених аз.
— Не бъди така скромен — усмихна се Керъл.
Отново помълчахме.
— Докато се занимаваш с такива неща — изрече накрая тя, — дръж ушите си отворени. Скоро ти ще станеш обект на усиленото ми внимание.
— Че какво толкова да се боя? Чист съм като първия сняг. Или като лебедов пух.
— Ти не си истински — възрази ми тя. — Такива като теб не съществуват.
— Трябва да те разочаровам. Пипни ме и ще се увериш, че съм реален.
— Ако някога в полунощ не се превърнеш в грозна жаба, сигурно някоя девойка ще се влюби в теб.
— Къде да намеря такава глупава девойка?
Вместо отговор ме погледнаха странно, но аз не започнах да си блъскам главата.
— Ти си моята неразгадана тайна. Приличаш ми на отломка от минала епоха.
— Може и да си права. Какво ще кажеш, ако ме оставите намира? Та аз не съм направил нищо лошо.
— На служба съм. Но ти си прав всъщност. Помогна ни, като при това не престъпи никакви забрани, ако не се брои случая с Джей-9, но това едва ли може да се нарече нарушение. Но аз съм длъжна да изпратя рапорт на началниците си, където по съответстващ начин ще опиша твоите действия. Уви, не мога да те пусна така лесно.
— Аз и не моля.
— Тогава какво искаш от мен?
Никак не се страхувах, че сведенията за моята дейност на борда на „Аквина“ ще попаднат в Централата. Щом ми се удаде възможност ще успея да ги изтрия. Но преди да попаднат там куп народ ще се запознае със станалото, а това никак не ми харесваше.
— Колкото по-малко хора знаят за нашите работи, толкова по-добре — повторих думите на Керъл. — Ако един човек излезе тихомълком от работата, никой няма да забележи.
— Грешиш.
— Добре де. Да допуснем, че доброволно съм ви помогнал.
— Това вече е по-добре.
— В такъв случай защо да не се придържаме към тази версия?
— Не виждам особени проблеми.
— Съгласна ли си?
— Ще видя какво мога да направя. Когато свършиш работата си тук, с какво смяташ да се захванеш?
— Още не знам. Ще отида някъде да си почина.
— Сам?
— Възможно.
— Знаеш ли, харесваш ми. Ще се опитам да те избавя от неприятностите.
— Ще ти бъда признателен.