Но ще бъде достатъчно.
Знаех добре, че недоброжелателите имат достъп до главната книга. Веднага ще забележат, че липсва запис за обезвредена мина. И никак няма да им е трудно да разберат, кой е застанал на пътя им. Понеже положението приближава критичната си точка, могат да предприемат крайни мерки.
Това вече ще бъде прекрасно. Точно това исках да направят. Как ли не бих се радвал — цял месец загубих, докато чаках враговете да се заинтересуват от моята скромна особа и, забравяйки за предпазливостта, ще започнат да задават разни въпроси. Дръпнах дълбоко от цигарата и се загледах в далечния айсберг, цял блестящ под потока слънчеви лъчи. Това ми се стори доста странно, защото небето бе посивяло, а океанът — потъмнял. На кякого не му се нравеше ставащото, но защо — колкото и да си блъсках главата не успях да проумея.
Да вървят, които и да са, по дяволите. Обичам лошото време. В един мрачен и бурен ден съм се родил. И ще направя всичко възможно, че в ден като днешния да ми провърви. Прибрах се в каютата, направих си коктейл и седнах на койката. Скоро на вратата се почука.
— Не е заключено — викнах от мястото си.
Вратата се отвори. Влезе един млад мъж на име Роулингс.
— Господин Швайцер, с вас иска да говори Керъл Дейт.
— Предайте й, че веднага ще я посетя.
— Добре. — И побърза да се оттегли.
Керъл беше млада и красива, затова дълго вчесвах русите си коси, а после облякох чиста риза. Отидох до каютата й и почуках два пъти на вратата. Тя беше началник на корабната охрана. Предполагах, че ме вика във връзка с аварията. Логично беше да се допусне, че тя има пряко отношение към всичко ставащо на борда.
— Здравейте — казах аз, когато влязох. — Казаха ми, че сте ме викали?
Керъл седеше на една огромна полирана маса.
— Швайцер? Да повиках ви. Седнете.
Тя ми посочи креслото срещу нея.
— Защо съм ви потрябвал?
— Днес вие спасихте Джей-9.
— Това въпрос ли е или утвърждение?
— Вие нямате право да пипате апаратурата за управление.
— Може би искате да се върна в рубката и да върна обратно нещата?
— Е, все пак признавате ли, че сте я бърникали?
— Да.
— Да знаете, аз нямам никакви претенции спрямо вас — въздъхна Керъл. — Вие спасихте двама души. Затова няма да искам да ви накажат за нарушаването на инструкциите. Но искам да ви запитам за нещо друго.
— За какво?
— Това диверсия ли беше?
Гледай ти. Така и предполагах, че ще запита.
— Не — отвърнах, — нищо и никакво късо.
— Лъжете!
— Извинете, нещо не ви разбрах?
— Прекрасно разбирате. Някой е развалил апаратурата. Вие сте я поправили, а това е далеч по-сложно, отколкото да се отстранят няколко къси съединения. Освен това преди половин час уредите засякоха взрив отляво на борда. Това е било мина.
— Вие го казвате, а не аз.
— Не мога да разбера, що за игра водите. Вие се разкрихте, няма никакъв смисъл да отричате. Какво всъщност искате?
— Аз ли, нищо.
Мислено създавах образа й. Меки кестеняви коси, лице с много лунички. Под наведеното чело гледаха раздалечени зелени очи. Знаех, макар сега да седеше, че височината й не е малка, около метър и осемдесет. Преди време танцувах с нея в един ресторант.
— Е?
— Какво, е?
— Чакам отговор.
— Ама за какво?
— Това диверсия ли беше?
— Не, че откъде накъде!
— Вие ще кажете. Имаше и други опити досега.
— Та аз нищо не зная.
Тя внезапно почервеня, но от това луничките й започнаха да изпъкват още повече. Защо ли й трябваше да почервенява?
— Точно така. Имаше и други опити. Но досега винаги успявахме да ги пресечем.
— Кои са злосторниците?
— Не ни е известно.
— Защо?
— Защото не успяхме никого да задържим.
— Че къде сте зяпали толкова?
— Те са прекалено хитри.
— Все пак вие грешите — казах и запалих цигара. — Това си беше късо съединение. Бързо се справих с аварията, нали все пак съм електроинженер.
Тя извади цигара. Аз й поднесох запалката си.
— Добре де — съгласи се Керъл. — Изглежда няма какво повече да науча от вас.
Аз станах от мястото си.
— Между нас да остане, аз направих справка за вас.
— Е, и какво?
— Нищо. Чист сте като първия сняг. Или като лебедов пух.
— Радвам се да го чуя.
— Не бързайте да се радвате, господин Швайцер. Още не съм ви разбрала докай.
— Няма и да ме разберете — обещах й аз. — колкото и да се стараете.
За другите неща както и да е, но за това бях сигурен.
„Кога ли ще се заемат сериозно с мен?“ — мислех за моите непознати врагове, докато се насочвах към вратата.
Веднъж в годината преди Рождество Христово пусках в пощенската кутия картичка без подпис. В нея съм написал един къс списък: имената на четири бара в града, в който се намират. През Рождество, първи май, първи юни и в навечерието на деня на вси светии седя в един от тези барове, като си подбирам усамотено място. После си тръгвам. Два пъти на едно място не прекарвам.