После снагата на „Аквина“ бе настигната от ударната вълна на поредния взрив. Изглеждаше, че ни носи могъщ отлив…
Ние бяхме подготвени за такъв изход. Ние не трепнахме. Отливът ни отвличаше и отвличаше и не му се виждаше края. От вулкана ни отделяха много километри, а ни се струваше, че може с ръка да го докоснем.
Отново се извиси безкраен воден стълб. Прониза небосвода и ороси слънцето. Разду се встрани, а от основите му бликнаха пламъци. Бързо се спусна мрак: въздухът се изпълни с фина пепел. За щастие вулканичните облаци минаха встрани от нас като орляци черни птици.
През тази преждевременна вечер океанът светеше. Сякаш самият Кракен разтревожен ближе дъното на нашия кораб. Сиянието в дълбините не гаснеше; смътно се очертаваше един контур.
Румоко. Конус. Ръкотворен остров. Отломък на потъналата Атлантида, която отново се вдига към повърхността. Човекът бе успял да сътвори земя. Ще мине малко време и тя ще бъде населена. И ако създадем цял архипелаг… Да, ще бъде като втора Япония. Човешката раса търси жизнено пространство.
Защо ме разпитваха? Какво ни разделя и противопоставя? Какви са мотивите им? Та ние, доколкото разбирам, вършим едно благо дело.
Напуснах рубката и се отправих в ресторанта. Там сякаш случайно при мен дойде Керъл. Поздравих я. Тя седна срещу мен.
— Здравей, обмисли ли нещата? — запита ме тя, след като си поръча салата и бира.
— Да.
— И какво ще ми кажеш?
— Че какво толкова да ти кажа? — повдигнах рамене. — Всичко е така внезапно, а и аз бих искал да те опозная още мъничко.
Тя ме погледна въпросително.
— Имам предвид един старинен обичай, който се нарича „годеж“. Ще опитаме ли?
— Не ти ли харесвам? Сравних нашите индекси на съвместимост — би трябвало да си подхождаме. Разбира се, аз съдя за това по досието ти, но ми се струва, че в този случай то не лъже. Ти ми подхождаш.
Сега аз я погледнах въпросително.
— Много мислех за теб. Бих могла да се свържа с горделивец и егоист, който познава добре техниката.
Знаех добре, че ресторанта се подслушва, а и Керъл добре го знаеше. Следователно не беше случайно, че провеждаше този разговор именно тук.
— Извинявай — казах аз. — Прекалено е внезапно. Нека си помисля още малко.
— Защо да не прекараме някъде заедно почивката си?
— Къде?
— Е, може и на Шпицберген.
Нправих кратка пауза и казах:
— Става.
— Трябва ми само час и половина да си събера багажа.
— Охо! Мислех, че имаш предвид съботата. Не, до края на седмицата съм зает. Ще трябва още веднъж да проверя апаратурата, а и вахтеното разписание…
— Но ти си свърши вече работата.
Започнах десерта — кафе и ябълкова торта с кедрови орехи. Без да поставям чашката на масата бавно поклатих глава.
— Мога да уредя, да те освободят два или три дни от вахта — отбеляза тя. — Никого няма да затрудни особено.
— Извинявай, но не обичам да оставям нещата несвършени. Нека почакаме края на седмицата.
Тя поразмишлява мълчаливо.
— Е, добре.
Кимнах и продължих с тортата. „Е, добре“ вместо „да“, „добре“ или „договорихме се“ би могло да бъде кодовата дума. Но ми беше все едно. Тръгнахме си. Керъл вървеше малко пред мен. Отворих услужливо пред нея вратата и от другата страна насреща ми тръгна човек.
Керъл се спря и обърна.
— Не трябва нищо да казваш — помолих я аз. — Забавих се и ме хванаха. Не си хаби времето да изброяваш правата ми. Зная ги не по-зле от теб. — В ръцете на мъжа проблясна стомана, аз си вдигнах сам ръцете и добавих. — Честита Нова Година!
Но Керъл все пак процитира Наказателния кодекс, като избягваше погледа ми.
Дявол да я вземе нерешителността ми! Предложението й беше прекалено примамливо, че да прилича на истина. Интересно, помислих си разсеяно, дали би легнала с мен, ако това се изискваше от обстоятелствата? Тя беше права, че работата ми на „Аквина“ е завършена. Аз се канех да си плюя на петите и да се погрижа през близките двадесет и четири часа за края на Алберт Швайцер.
— Ще ти се наложи все пак днес да летиш до Шпицберген — изрече тя. — Там обстановката за разпит е по-подходяща.
Как всъщност да отклоня подобна любезна покана?
Тя сякаш прочете мислите ми и заяви:
— Като съдя по досегашното, ти не си безопасен, затова ще те придружават опитни хора.
— Ти ще ми правиш ли компания?
— Боя се, че не.
— Щом е не, да е не. Тогава ни остава само да се сбогуваме. Досадно ми е, че не ни се удаде да се опознаем по-близко.
— Не отдавай чак толкова значение на думите ми — усмихна се тя. — Просто трябваше да те извадя от релсите.
— Няма. Но аз и така си оставам една неразгадана тайна за теб.