— Моля за извинение, но трябва да ти сложа белезниците — прекъсна ни мъжът.
— Е, щом трябва — протегнах му ръцете си.
Но той почти виновно възрази:
— Не така, господине. Ръцете на гърба, моля.
Изпълних молбата му, но обръщайки се, огледах белезниците — оказаха се доста старомодни, правени по държавна поръчка. Ако се огъна както трябва назад, може да прекрача през верижката и тогава ръцете ми ще се окажат отпред. Тогава ми дай двадесет секунди…
— Може ли само един въпрос. От чисто любопитство. Ти разбра ли защо онази двойка нахълта в каютата ми? Ако не ми отговориш, ще ме мъчи безсъница.
Керъл прехапа устни — колебаеше се. Но въпреки това ми отговори:
— Те са от Ню Сейлъм, „мехура“ на континенталния шелф на Северна Америка. Страхували се, че „Румоко“ ще разбие кълбото им.
— Разби ли го?
Тя помълча преди да отговори:
— На знам. Ню Сейлъм засега мълчи. Търсим връзка с тях, но смущенията…
— Какво?!
— Нямаме връзка с тях.
— Искаш да кажеш, че сме унищожили цял град?
— Не. Учените казват, че рискът е минимален.
— Вашите учени — изрекох аз. — А техните са били сигурно на друго мнение.
— Естествено — кимна тя. — Техните учени още отначало организираха „обструкции“ на проекта. Те не вярваха и пращаха диверсанти. Опитваха се да го провалят…
— Колко жалко — измърморих аз.
— Какво толкова съжаляваш?
— Не какво, а кого. Момчето, което пъхнах под горещия душ. Е, добре, благодаря. Подробностите ще разбера от вестниците. Хайде, пращайте ме на Шпицберген. Сбогом.
— Не ми се сърди — каза тя. — Прросто изпълних дълга си. И по моему постъпих правилно. Ако ти си чист като белия сняг или като лебедовия пух, ще те пуснат скоро. И тогава няма да имам нищо против, ако си спомниш нашия неотдавнашен разговор.
Усмихнах се.
— Уви, вече ти казах сбогом. Впрочем, благодаря ти, че ме спаси от безсъницата.
— Не трябва да ме презираш.
— А аз не те презирам. Просто никога не съм ти вярвал.
Тя се обърна настрани.
— Лека нощ, скъпа лейди. Жал ми е да се разделяме, но такава е съдбата ми.
Поведоха ме към въртолета. Помогнаха ми да се кача.
— Тя не е равнодушна към вас — забеляза човекът с пистолета в ръка.
— Вие сте прекалено впечатлителен.
— Ако ви пуснат, ще се видите ли с нея?
— Никога повече няма да се видя с нея — отвърнах мрачно. — С вас също.
Човекът с пистолета ме накара да седна на задната седалка. Те заеха местата до прозорчетата и заповядаха на пилота да излита.
Моторът загърмя и ние се издигнахме в небето. Румоко отдолу ревна и метна огън в небето.
Ева, прости ми. Не знаех. Дори не подозирах, че подобно нещо може да се случи.
— Предупредиха ни, че сте опасен — каза човекът с пистолета. — Моля ви да не правите резки движения.
„Здравей и сбогом“ — удари нещо в сърцето ми.
„Двадесет и четири часа“ — напомних мислено на Швайцер.
След като взех от Уелч хонорара си, върнах се на „Протей“ и за десетина дни се отдадох на книгите по дзен-будизъм. Но това не доведе до желаното успокоение, затова се отправих към Бил Мелингз и се напих до козирката. Изтрезнях и веднага с помощта на предавателя изтрих завинаги от лицето на земята Албърт Швайцер. А на стареца разказах разни басни за красавица с огромни гърди.
После отидохме на риболов. Той продължи две седмици.
През това време аз въобще не съществувах на света. И аз самият често се улавях, че не искам повече да живея.
Когато убиваш човек, дори при безнадеждна ситуация, душата ти остава изгорена и постоянно ти напомня за ценноста на човешкия живот.
Това стана бавно и безшумно. Съществува един вирус, за който много хора не са чували, но срещу който аз имам имунитет. Изместих камъчето на пръстена си и пуснах вирусът на свобода. Само това направих. Така и не разбрах имената на пазачите и на летеца. И лицата им не разгледах.
Вирусът ги уби за две минути. А да се освободя от белезниците ми потрябваха двадесет секунди. Успях да кацна с въртолета близо до брега, като се контузих и си разтегнах ахилесовото сухожилие. Успях да се добера до сушата и побягнах.
Пазачите ми и летецът изглеждаха като умрели от инфарк или прогресивна склероза на мозъка. Обстоятелствата се стекоха така, че трябваше да се покрия за дълго. Своето собствено съществуване ценях малко по-високо от съществуването на тези, които набираха смелост да ми причиняват неприятности. Но това не означаваше, че не се чувствах отвратително.
Керъл сигурно за много неща ще се досети, но Централата се интересува само от факти. Морската вода ще проникне във въртолета и скоро ще унищожи вируса. Никой няма да се досети, че тези хора аз съм ги убил. Нещо повече, ще предположат, че тялото на Албърт Швайцер най-вероятно е изхвърлено при удара през люка и отнесено от отлива. Ако случайно някога се сблъскам с човек познаващ стария Ал, то той несъмнено ще се е припознал.