Няма от какво да се боя. Но въпреки това усещам, че не вървя по нужния път. И ми е дяволски тежко.
Румоко от Дълбините дими и расте, като холивудско чудовище. След няколко месеца ще се успокои. Ще занесат на него плодородна почва, прелетните птици ще я наторят с гуано. Хората ще насадят червени магри, които ще укрепят бреговете и ще предоставят жилище на насекомите. След време, ако се вярва на учените, такива острови ще образуват цяла верига.
Какво ужасно противоречие, може би ще кажете вие, създава се ново жизнено пространство за хората и заедно с това се унищожава старото, като се убиват хиляди хора!
Да, сеизмическият удар повреди кълбото на Ню Сейлъм и загинаха много хора. Въпреки това през лятото ще започне създаването на нов вулканичен остров — Синът на Румоко.
Жителите на Балтимор-II не на шега са разтревожени, но следствената комисия на Конгреса установи, че причината за катастрофата се крие в конструкционни недостатъци на сферата. Няколко предприемача са привлечени към отговорност, а двама дори обявиха несъстоятелност. Всичко това никак не е красиво или величествено. Не мога да си простя, че натиках онова момче под душа и го направих завинаги сакат.
В следващият път ще бъдат взети повече предохранителни мерки. Така обещават учените. Но не давам и грош за обещанията им. В нищо и на никого вече нямам вяра.
Ако загине още един град, както загина и ти, Ева, то „проектът“ ще бъде замразен. Но не вярвам, че ще е завинаги. И авторите, и изпълнителите ще съумеят да се измъкнат сухи от водата и отново ще се захванат за старото. Докато ние, хората, сме способни на подобно, не мога да повярвам, че за демографските проблеми няма други решения, освен създаването на острови. Между другото считам, че в наше време плътността на населението може да се контролира, както се контролира всичко на света. За такъв контро сам ще гласувам, кагото си създам новата личност (не само една), стига само да обяват референдум. Нека да стоят нови „мехури“, нека завладяват околоземното пространство, но никакви нови Румоко. На хората им е още рано да си играят с такива играчки.
Затова аз, Френсис С. Фитджералд, давам дума, никога от дълбините морски няма да се надигне уродливото теме на трети Румоко. За пръв път откакто ме няма ще се захвана със сериозна работа по собствена инициатива, а не по молба на Уелч. И не защото съм голям алтруист. Просто смятам, че дължа нещо на човечеството, на чието тяло паразитирам.
Ще използвам всички изгоди на положението си и веднъж завинаги ще сложа край на изкуствените вулкани.
Може би ще запитате как?
В краен случай ще превърна Румоко Син във втори Кракатау. През последните седмици Централата (значи и аз) узна много нови неща за вулканизма. Ще изменя разположението на ядрените заряди. Раждането на новото чудовище ще бъде съпроводено с невероятно силни земетресения. Може и да загинат доста хора. Но и без моето вмешателство ще има жертви.
Надявам се този път да проникна във висшите ешалони на „проекта“. Сигурно следствието, което води Конгресът, ще предизвика значителни кадрови размествания. Ще се появят много свободни места. И ако се отчете, че сам мога да ги създавам…
Човечеството ще има за какво да благодари на бащите на „проекта“, когато се пропукат няколко нови сфери и над Атлантика извиси снага огнен Еверест. Вие, читателю, сигурно се забавлявате на самонадеяността ми? Смея да ви уверя, че не хвърлям думите си на вятъра.
Хвърлих въдицата зад борда. Бил пиеше портокалов сок, а аз гълтах тютюнев дим.
— Ти казваш, че си само инженер-консултант? — запита ме той.
— А-ха.
— Не се ли страхуваш?
— Свиква се.
— Храбрец си ти. А аз съжалявам, че в живота ми нищо не става.
— Не съжалявай. И така си стува да живееш.
Гледах дълбините, способни да раждат чудовища. Вълните ближеха крайчеца на изгряващото Слънце. Духаше ласкав и прохладен вятър. Денят щеше да бъде чудесен.
— Ти казваш, взривни работи? — запита той. — Интересно.
А аз Юдата му с Юда го погледнах и казах:
— Кълве. Давай бидона.
— И на моята въдица кълве!
По палубата подобно на шепа дребни монети се разпиля денят. Извадих рибата от водата и я убих с удар по главата. Да не се мъчи напразно.
Отново и отново си повтарях: „Няма те!“. Но колкото и да се стараех, не можех да си повярвам.