Плащам винаги в брой, макар че в наше време хората предпочитат да използуват кредитните си карти.
Понякога в заведението влиза Дон Уелч, сяда при мен и си поръчва бира. Казваме си по някоя и друга дума и излизаме да се поразходим. Понякога той не идва. Но на следващата среща непременно се явява и ми донася пари.
Преди два месеца, в първият ден на лудото мексиканско лято, седях на една маса в ъгъла на бар „Инферно“ в Сан Мигел де Алиенде. Както обикновено по тези места вечерта се оказа прохладна, въздухът невероятно чист, а звездите ярко блестяха над покритите с каменни плочки улици на „паметника на националната култура“. Скоро влезе Дон, облечен в тъмносин костюм от синтетична вълна и жълто спортно яке с отворена яка. Приближи се до бара, поръча си нещо, обърна се и хвърли един поглед на помещението. Аз кимнах, той се усмихна, махна ми с ръка, а после тръгна към масата ми, носейки чашата си и пълна бутилка.
— Ние май се познаваме?
— И аз си мисля така — отвърнах му аз. — Сядайте.
Той дръпна креслото и се настани срещу мен. Пепелникът на масата беше претъпкан с угарки, но от посетителите преди мен. През отвореният прозорец подухваше морски вятър с аромат на текила. По стените бяха наблъскани фотографии на голи красавици и афиши за борба с бикове.
— До колкото си спомням, вие се казвахте?…
— Франк — изрекох първото име, което ми мина през главата. — Доколкото си спомням, видяхме се в Нови Орлеан, нали?
— Да, преди две години в „Марди Грас“.
— Вярно. А вие…
— Аз съм Джордж.
— А, вярно, спомних си. Добре си пийнахме тогава. Цяла нощ играхме покер. Прекрасно си починахме тогава, нали?
— Да, а аз ви проиграх двеста долара.
Аз се ухилих и го запитах:
— Бихте ли ми припомнили, с какво всъщност се занимавате?
— Ами, разни сделки. Точно сега се каня да направя нещо доста интересно.
— Радвам се. И ви желая успех.
— Пожелавам ви същото.
Докато той си пиеше бирата, говорехме за това онова. По едно време го запитах:
— Разгледахте ли вече града?
— Още не, казват, че бил необикновено красив.
— Мисля си, че ще ви хареса. Веднъж попаднах тук по време на Карнавала — необикновено зрелище. Всички гълтат възбудителни, да не спят три дни подред. От планините се спускат разни „индиос“ и танцуват по улиците и площадите. Между другото тук е издигната единствената готическа църква в цяло Мексико. Построил я е някакъв неизвестен индианец, който е видял готиката на обикновени пощенски картички. Когато сваляли кофража, мислели, че сградата ще се развали, но тя стои цяла до ден-днешен.
— С удоволствие бих се поразходил из града, но съм свободен само днес. Изглежда ще се задоволя само със сувенири.
— Е, и това стига. При това цените са ниски. Особено местната бижутерия.
— Все пак жалко, че няма да успея да разгледам местните забележителности.
— О, на североизток от града, на един хълм се намират развалините на толтекски град. Може би вече сте го забелязали — на върха на хълма има три кръста. Любопитно е, че правителството не признава съществуването на тези развалини.
— Много ми се иска да ги видя. Как може да се стигне до там?
— Най-добре пеша. Смело се качете на самия връх. Понеже няма развалини, няма и ограничения за посещение.
— Дълго ли трябва да се върви?
— Оттук ли? Не повече от час.
— Благодаря ви.
— Изпийте си бирата и да вървим. Аз ще ви придружа.
Той си изпи чашата и ние излязохме от бара. Скоро моят спътник се задъха. Нищо чудно, след като цял живот е живял почти на нивото на морето и внезапно се е издигнал на две хиляди метра. Но въпреки това стигнахме целта по една пътечка, която лъкатушеше между кактусите и седнахме на камъните.
— Така значи, този хълм го няма в природата — каза Дон. — Май и той е като нас, а?
— Напълно си прав.
— Следователно тук няма „Ушички“, което не може да се каже за повечето барове…
— Да, тук е доста диво място.
— Надявам се да си остане такова.
— И аз се надявам.
— Благодаря за картичката. Имате нужда от поръчки?
— Вие го знаете по-добре от мен.
— Да, има какво да ви предложа.
Така се почна всичко.
— Чували ли сте за Надветрените и Подветрените острови? Или за Сертси?
— Не, а къде се намират те?
— В Западна Индия, Малките Антили. Образуват нещо като дъга от Пуерто Рико и Виржинските острови на югоизток и стигат от югозапад до Южна Америка. Те представляват върхове на подводна планинска верига, която е широка триста и повече километра. Произходът им е вулканичен. Всеки връх е или действащ, или затихнал вулкан.