— Гледай ти!
— Хавайските острови имат същия произход. Остров Сертси в западната част на Уестманския архипелаг се образува през двадесети век, по-точно през 1963 година. Израстнал за броени дни. Толкова бързо се появил и Капелинос на Азорите. Той също е от подводен произход.
— Продължавайте. — Аз вече разбрах накъде бие. Бях чел и слушал за проекта „Румоко“, наречен така в чест на маорийския бог на вулканите и земетресенията. Нещо подобно са предвиждали и пред двадесети век, но впоследствие се отказали. Наричал се е „Могол“. Предвиждали са с дълбоководно сондиране и насочени ядрени взривове да добиват природен газ.
— „Румоко“ — каза той. — Нали сте чували за него?
— Чел съм това онова. Главно от научният раздел на „Таймс“.
— И това е достатъчно. Нас ни привличат към него.
— С каква цел?
— Някой се опитва да провали проекта. Вършат се диверсии. Наредено ми е да изясня кой и защо го прави и да го спра. Но досега нищо не съм успял да свърша, само загубих двама души.
Погледнах го право в очите. В полумрака ми се стори, че светят зелено. Той беше малко по-нисък и по-лек от мен, но въпреки това изглеждаше достатъчно едър. За това допринасяше и военната му стойка.
— Доколкото разбирам, имате нужда от моите услуги?
— Да, така е.
— Какмо смятате да ми предложите?
— Четиридесет, дори петдесет хиляди. Но ще зависи от резултата.
Запалих цигара.
— Какво се иска от мен?
— Да се включите в екипажа на „Аквина“. Най-добре като техник или инженер. Ще успеете ли?
— Да.
— Прекрасно. Открийте кой върши поразиите и веднага ми съобщете. Или намерете начин да извадите вън от играта недоброжелателите ни.
— Изглежда — усмихнах се аз, — тази работа не е от най-лесните. Кой е вашият клиент?
— Един американски сенатор, който желае да остане анонимен.
— Ако пожелая бих узнал името му, но няма да го правя.
— Заемате ли се?
— Да. Трябват ми пари.
— Знайте, че е опасно.
— Такива работи винаги са опасни.
Ние се наслаждавахме на кръстовете, по които висяха даровете на вярващите: пакетчета цигари и други дреболии.
— Добре — каза той. — Кога ще започнете?
— В края на месеца.
— Става. Кога ще се обадите?
— Веднага щом имам някакви новини.
— Не става. Трябва в определен ден. Нека бъде петнадесети септември.
— И ако свърша работата?
— Петдесет бона.
— А в случай на усложнения? Например ако трябва да се освобождавам от два или три трупа?
— Казах вече.
— Добре де. Щом е петнадесети, да бъде петнадесети.
— Преди тази дата ще се обаждате ли?
— Само в случай на нужда или ако узная нещо важно. Тогава ще викам за помощ.
— Може да се случи и едното, и другото.
— Не се безпокойте, Дон — протегнах му ръка. — Смятайте работата в кърпа вързана.
Той кимна, без да отделя поглед от кръстовете.
— Всички те бяха отлични момчета. Моля ви само… Моля ви много, да изпълните тази задача!
— Ще направя всичко, което зависи от вен.
— Все пак вие сте един загадъчен човек. Не разбирам как успявате…
— И господ да не дава да разберете — прекъснах го аз. — Щом някой го разбере и всичко отива на кино.
Ние слязохме от хълма и се разделихме. Той отиде в хотела, а аз в стаята си.
— Хайде да пийнем — предложи Мартин, когато ме срещна на полубака, след като излязох от каютата на Керъл Дейт. — Аз черпя.
— Добре тогава.
Ние отидохме в ресторанта и си поръчехме по халба бира.
— Искам да ти благодаря. Ако не беше ти, ние с Дени…
— Какво толкова. И ти на мое място сам би поправил за броени минути блока. Шега ли е да знаеш, че под теб могат да загинат хора?
— Все пак много ни провървя на нас двамата, че ти се оказа в рубката. Благодаря ти!
— Е, няма защо. — Вдигнах към устните си чашката (дявол да го вземе, сега ги правят само от пластмаса) и след като отпих, се поинтересувах: — Как върви шахтата?
— Отлично. — Той набръчка широкото си чело.
— Изглежда, ти не си много сигурен в това.
Той леко се изхили, после също изпи малка глътка.
— Подобно на дненото още не беше ни се случвало. Естествено е малко да се разтрепераме…
Според мен това беше казано меко.
— А шахтата наред ли е? — продължих да подпитвам. — Отгоре додолу?
— Наред е. — Той се огледа настрани, сякаш подозираше, че в ресторанта ни подслушват. Всъщност наистина ни подслушваха, но Мартин още не беше казал нищо опасно нито за себе си, нито за мен. А и аз не бих му позволил.