А медицината? Лекарите също са хора и нищо човешко не им е чуждо. Например ленивостта. Едва ли всеки от тях ще води добросъвестно историята на болестта на всеки от своите пациенти — особено ако пациентът предпочете да плати в брой лекарствата, без да иска рецепта.
Изглежда съм пропуснал човешкия фактор? Така е. Всички хора се делят на такива, които има какво да крият, на такива, които просто не им харесва някой да знае за тях прекалено много и на такива, които няма какво да крият. А „системата“ изглежда разчита единствено на последните. Това означава, че тя е далеч от идеалното.
И при създаването й ще има доста трудности. Напълно може да се очакват недоволство и дори открита съпротива, при това от най-високо ниво…
Но открита съпротива почти не ни оказваха и работата над „проекта“ вървеше с пълен ход. Когато разработих системата за връзка между метеорологичните станции, метеорологичните спътници и Централната банка за данни, ме назначиха за старши програмист.
По това време вече бях узнал достатъчно и към моите опасения се прибавиха нови. Неочаквано открих, че работата не ме удовлетворява. Тези неща ме накараха да се замисля задълбочено за последствията от нашата дейност.
Никой не ми забраняваше да работя в къщи. Изглежда не предполагаха, че нещата не са в резултат на самоотверженост, а от желание да разбера повече за „проекта“. Дори ме повишиха в длъжност.
Това само ме зарадва, защото така имах достъп до повече информация. След известно време по различни причини (смърт, повишение, уволнение на някои от сътрудниците) значително се измени кадровият състав на нашия институт. Пред изостаналите се запали зелена светлина и аз за кратко време се придвижих значително в служебната йерархия.
Станах консултант на самият Джон Колгейт.
Веднъж, когато вече бяхме почти постигнали целите си, аз споделих с него тревогите си. Казах на този посивял, с болезнен цвят на лицето и късоглед човек, че ние може би създаваме едно истинско чудовище, което ще отнеме личния живот на хората.
Той дълго ме гледа, държейки в ръка розова кутийка от корал за писма, преди накрая да признае:
— Може би ти си прав. Какво смяташ да предприемеш?
— Не зная — повдигнах рамене. — Просто исках да кажа, че не съм уверен в полезността на нашата работа.
Той въздъхна, завъртя се на креслото си и се загледа през прозореца. Скоро ми се стори, че е заспал. Той обичаше да подряма след обеда. Но изведнъж заговори:
— Не мислиш ли ти, че аз вече съм изслушвал тези доводи хиляди пъти?
— Допусках го. И винаги ми е било интересно, как ги оборвате.
— Никак — възкликна той. — Чувствах, че така е най-добре. Да започваш дискусия — Боже опази. Може и да не съм бил прав, но рано или късно, ако не ние то някои други биха разработили начините за регистриране на всички основни характеристики на такова сложно общество като нашето. Ако виждаш друг по-приемлив изход, кажи ми го.
Замълчах. Извадих цигара, запалих я и зачаках да продължи.
— Ти някога мислил ли си да се оттеглиш на сянка?
— Какво имате предвид?
— Да се уволниш. Да изоставиш тази работа.
— Не съм сигурен, че правилно ви разлирам…
— Работата е в това, че сведенията за разработчиците на „системата“ ще постъпят в нея най-накрая.
— Защо?
— Така поисках аз. Защото някой прекрасен ден при мен ще дойде някой друг и ще ми зададе същите тези проклети въпроси.
— И преди мен ли са ги задавали?
— И да са ги задавали, какво значение има това?
— Доколкото ви разбирам, вие можете да унищожите сведенията за мен, преди те да са постъпили в Централата?
— Да.
— Но без данните за образонание и трудов стаж аз няма да успея да се настаня на друга работа.
— Това си е твой личен проблем.
— И какво ще може да си купя без кредитна карта?
— Мисля, че ще имаш пари в брой.
— Но всичките ми пари са в банката.
Той се обърна към мен и ме запита с насмешка:
— Наистина ли?
— Е… не всичките — признах си аз.
— Е, и тогава?
Докато той палеше лулата си, мълчаливо разглеждах през облаците дим неговите бакенбарди. Интересно ми беше, на сериозно ли го предлага? Или просто ми се надсмива?
Сякаш в отговор на моите мисли той стана, отиде при бюрото си и издърпа някакво чекмедже. Порови се в него и се върна при мен с пачка перфокарти с размери на тесте карти за покер.
— Твоите са. — Той ги хвърли на масата. — Следващата седмица всичките те трябва да влязат в системата. — Пусна кълбо дим и седна в креслото. — Вземи ги и ги постави под възглавницата си. Поспи на тях и реши как да постъпиш.