- Правилно. Не съм добър в писането. Знам, че това са истински случки и няма какво да измислям, но нямам представа какво да включа и какво да пропусна.
- Ще ти помагам.
- Страхотно.
Той отвори скицника си на страницата, която идваше след сцената с мен. Бе нахвърлял някои скици.
- Чудех се откъде да започна.
През следващите няколко часа аз плетях интригата, а Саймън рисуваше. Започнах да се прозявам и той затвори скицника.
- Подремни си. Остават цели пет часа до нашата спирка. Ще имаме много време да работим върху това, щом пристигнем в дома на Андрю.
- При него ли ще останем?
Саймън кимна.
- При него има много място. Живее сам, без жена, без деца. Ще ни приеме, няма проблем.
Той прибра скицника и бавно дръпна ципа на раницата си.
- Има и още нещо, за което си мислех. Знам, че момента не е подходящ, но щом се настаним, мислех си, че ти и аз бихме могли.
Над нас надвисна нечия сянка.
Саймън не си направи труда да вдигне поглед.
- Какво има, Дерек?
Дерек се надвеси над седалката, като се подпираше с една ръка на облегалката, за да се задържи на крака, тъй като автобусът се клатушкаше. Изглеждаше объркан и притеснен.
- Скоро ще спрем в Сиракюз.
- Хубаво.
- Трябва да хапна нещо. Умирам от глад.
- Добре. Мислех да слезем и да вземем нещо за вечеря.
- Не мога. Не и тук - като видя, че Саймън се обърка, Дерек снижи глас: - Тук е Сиракюз.
- Не мисля, че ще се навъртат около автобусната спирка.
- Нещо не е наред ли? - попитах аз.
- Не-е - отвърна Саймън и вдигна поглед към брат си. - Ще ти взема нещо за ядене, разбра ли?
Дерек се колебаеше. Всъщност видът му не бе толкова загрижен, а по-скоро нещастен. Само защото Саймън му се беше ядосал?
Докато наблюдавах как Дерек, залитайки, се връща на мястото си, се
замислих за него. Саймън и Дерек не бяха просто заварени братя - те бяха близки приятели. Но от нещата, които Саймън говореше, си личеше, че той има и други близки приятели, съотборници, гаджета. Докато Дерек. За него съществуваше единствено Саймън.
Затова ли искаше да се отърве от мен? В това имаше логика, ала не беше вярно. Докато бяхме в Лайл Хаус, Дерек никога не бе проявявал ревност задето Саймън прекарваше времето си с мен. В такива случаи Дерек просто отиваше по собствените си дела. По-скоро Саймън бе този, който го следваше по петите.
Може пък да не изпитва ревност. Просто се чувства лишен от внимание.
Бях толкова разтревожена, че когато спряхм е в Сиракюз, предложих аз да донеса храната на Дерек, а Саймън и Тори да се поразтъпчат.
Щях да предложа на Дерек да си сменим местата. Когато се върнах в автобуса, го заварих да гледа през прозореца.
- Наред ли е всичко? - попитах аз.
Той рязко се обърна, сякаш го бях стреснала, кимна с глава, взе храната и смотолеви нещо като благодарност.
Седнах на празното място до пътеката.
- Тук ли сте живели преди?
Той поклати глава и отново се загледа навън. Приех това като знак, че не е в настроение за разговори и тъкмо да предложа да си сменим местата, когато той рече:
- Живели сме почти навсякъде в щата, с изключение на този град. Не можем. Тук има. и други.
- Други ли?
Той заговори тихо:
- Върколаци.
- В Сиракюз?
- Наблизо. Цяла глутница.
- О!
Така ли живеят върколаците? На глутници като вълците? Искаше ми се да го попитам, но се страхувах да не би да си помисли, че му се присмивам.
Затова казах:
- И това е проблем, така ли? Ако те надушат?
- Аха. - Той млъкна, после неохотно додаде: - Пазим териториите си.
- О!
- Да.
Той продължаваше да се взира през прозореца навън. Виждах отражението на очите му, неподвижни и далечни, потънали в мисли, които очевидно не желаеше да споделя с друг. Понечих да стана.
- Когато бях малък - започна той, без да извърне поглед към мен. -Когато живеех там, където ме бяха заключили, останалите правеха така. Разпределяха си територията.
Отново седнах.
- Другите върко...
Възрастна жена вървеше по пътеката и когато се приближи, аз казах:
- Субекти?
- Да - и тогава се обърна към мен. - Те бяха глутница, както се изрази ти, и понякога обявяваха неща, като например пясъчника за игра, за своя територия и ако.
Той вирна брадичка и отмести погледа си към предната част на автобуса.
- Саймън идва - каза. - Търси те. По-добре е да отидеш при него.
Щеше ми се да отвърна, че тук съм си добре, че искам да ми разкаже за себе си. Възможността да науча нещо за личния живот на Дерек не се появяваше често, но моментът отмина.