Бавно се обърнах към него с надеждата, че е твърде тъмно и той няма да забележи, че съм се изчервила. Но и да беше светло, той пак нямаше да ме види. Беше застанал на четири крака с клюмнала надолу глава, вдишваше и издишваше като спортист, който се готви за старт.
Хвърлих вината върху съобщението, което Саймън ми бе оставил, задето в съзнанието ми се мержелееше рисунката на Терминатора, но Дерек изглеждаше точно като него, в онази сцена, където киборгът се появява за първи път, свит, гол - не че Дерек бе съвършено гол или пък с напомпани мускули като на Шварценегер, но пък не приличаше и на шестнайсетгодишно момче - гърбът му бе мускулест, бицепсите му бяха изпъкнали, а.
Достатъчно. Извърнах очи към гората и си поех дълбоко дъх.
- Седни тук - посочи Дерек чистото място до себе си, където бе постлал своя суичър.
- Благодаря - отговорих аз и седнах.
- Ако положението стане напечено, изчезвай. Ще те разбера.
- Няма.
Той отново погледна към земята, затвори очи и започна да вдишва и издишва. По гърба му премина спазъм и той потрепери, после се протегна и задиша по-дълбоко.
- Добре го измисли. Протягаш се и ... - млъкнах. - Добре, няма да говоря. Нямаш нужда от треньор.
Откъм него се чу глух тътен и ми бе нужно време, за да разпозная в този грохот неговия смях.
- Продължавай. Говори.
- Ако има нещо, което бих могла да направя. знам, че по-вероятно е да няма, но.
- Просто остани тук.
- Това мога. - Забелязах, че от известно време кожата му не се гърчеше. - Може дори да престанем да се тревожим. Изглежда всичко отмина. Вероятно е било фалстарт. Ще почакаме още малко, после.
Гърбът му се изви нагоре като полумесец и той нададе сподавен вик. Успя да си поеме въздух, след което конвулсиите пак започнаха. Ръцете и краката му се сковаха. Извивката на гърба му достигна невъобразима висота, гръбнакът му щръкна. Главата му се отпусна напред. Кожата му се набразди и гърбът му се изви още повече. От гърлото му излезе пронизително скимтене.
Главата му щръкна нагоре и за миг очите му срещнаха моите - те бяха диви и ужасени от болката, повече дори от първия път, защото преди, колкото и да бе изплашен, той знаеше, че всичко става по реда си, че тялото му ще издържи и ще премине през изпитанията. Но сега, след като знаеше за мутациите, вече не беше толкова сигурен.
Пръстите му се забиваха във влажната пръст, връхчетата им изчезнаха, а опаката страна на дланите му се промени, вените изпъкнаха, китките му се уголемиха. Той нададе още един вик, като се опита да сподави края му и да запази тишина. Протегнах се и поставих ръка върху неговата. Мускулите му изпъкваха и се движеха. Новопоявилите се остри косми се наежиха срещу дланта ми, а после се скриха. Разтърках ръката му, наведох се и му прошепнах, че всичко ще е наред, че ще се справи.
Гърбът му се изви нагоре, той шумно вдиша и в настъпилата за миг тишина до ушите ми долетя шум от стъпки, който идваше откъм пътеката.
- Тук ли сте, деца?
Беше шофьорът на автобуса. Думите му отекнаха силно в притаилата се гора, зад гърба му светеха фаровете.
- Някой ви е видял да влизате в гората. Имате една минута да излезете, защото автобусът тръгва.
- Тръгвай - прошепна Дерек с гърлен, неузнаваем глас.
- Няма.
- Трябва да.
Срещнах погледа му.
- Няма да тръгна. А сега тихо.
- Десет секунди! - извика шофьорът. - Няма да задържам автобуса, докато вие се мотаете из гората.
- Ако се приближи, ще се скриеш там - и посочих към близкия гъсталак. - Аз ще го спра.
- Няма да се приближи.
И наистина, Дерек не бе успял да довърши изречението си, когато шофьорът тръгна да се връща. Няколко минути по-късно светлините на автобуса се отдалечиха от паркинга.
- Няма страшно - въздъхнах аз. - Имам пари. Ще хванем.
Дерек отново се сгърчи. Този път главата му се стрелна нагоре и той повърна в храстите. Тресеше се в конвулсии и след всеки гърч стомахът му се изпразваше, докато накрая съдържанието му започна да се стича от всяка клонка около него и болезнената воня се смеси с острия мирис на потта му.
Козината ту се показваше, ту пак се отдръпваше навътре, а той се гърчеше и повръщаше, докато стомахът му се изпразни напълно, но той продължи да се напъва, въпреки че вече нямаше какво да изкара навън; сухите конвулсии звучаха болезнено в нощта. Изправих се на колене и поставих ръката си между лопатките му, като търках и потупвах потната му кожа и шепнех успокоителни думи, без да съм сигурна, че изобщо ги чува.