Не усещах студ. Треперенето и настръхналата ми кожа се дължаха повече на изопнатите ми нерви, но аз отвърнах:
- Малко.
Той се обърна, хвана ме за коляното и ме привлече по-близо до себе си, за да ме предпази от острия вятър. Тялото му излъчваше топлина като радиатор и аз спрях да треперя. Той отново обгърна с ръка глезена ми и аз усетих грубата му като на кучешка лапа кожа.
- Как си? - попита той, гласът му все още бе странен, напрегнат и дрезгав, но думите се разбираха.
Засмях се.
- Аз трябва да ти задам този въпрос. Добре ли си?
- Да. Вероятно това ще се случи още няколко пъти. Частична Промяна, после пак връщане към нормалното.
- Практиката учи.
- И аз така мисля. - Той свали ръката от очите си. - Не отговори на въпроса ми. Добре ли си?
- Нищо не съм правила.
- Напротив - погледна ме той. - Направи много.
Очите му срещнаха моите, аз надникнах в тях и усетих. Не знам какво точно бе това. Странно нещо, което си нямаше име, а аз не можех да преценя добро ли беше, или лошо; усещах го в стомаха си да се свива на топка и да подскача, накрая извърнах поглед и се вторачих в гората.
- Аха, трябва да тръгваме - рече той и понечи да се изправи.
- Почакай. Полежи още малко. Почини си.
- Аз съм... - той седна и се олюля, сякаш главата му бе олекнала. - Не много добре. Дай ми една секунда.
Легна по гръб, а клепачите му трепереха, сякаш не можеше да ги държи отворени.
- Затвори очи - казах.
- Но само за минутка.
- Мммм, хммм.
Преди още да е успял да ги затвори напълно, потъна в дълбок сън.
Лежах сгушена до него, докато кожата му изсъхна от потта и той започна да трепери в съня си. Полека махнах ръката му от глезена си. Той го пусна, но после сграбчи ръката ми. Погледнах как огромната му длан обгръща моята, сякаш бях играчка в ръцете на дете.
Радвах се, че останах. Важното е, че до него имаше някой, без значение кой. Щях да се радвам да помогна на когото и да било.
Не можех да си представя през какво преминаваше - не само болката, но и несигурността. Нормално ли бе това за младите върколаци? Да започват Промяната, а после да се преобразяват обратно? Или бе дело на групата „Едисън"? Ами ако никога не свърши? Нима тялото му ще го подлага на тези адски мъки, отново и отново?
Предполагах, че и той се пита същото. Което не извиняваше изблиците му, ала все пак ми помогна да го разбера и да не приемам нещата толкова лично, следващия път когато ми се нахвърли.
Издърпах ръката си изпод неговата, той изсумтя и се размърда, ала не се събуди, а само подпъхна ръка под другата и потрепери. Побързах да отида в гъсталака да прибера дрехите му Когато се върнах, разгледах суичъра, върху който седях, но той се бе превърнал в мокър изкалян парцал. Реших да му дам якето си - то сигурно щеше да му стане, - ала скоро стана ясно, че той няма как да бъде облечен.
Нямаше никакво значение, че са развлечени. И без това дрехите, които
Дерек носеше, сякаш имаха за цел да изглежда по-малко страшен - като дебело непохватно куче, вместо мускулест вълк. И все пак, не можех да обуя джинсите му, без да го събудя. Затова реших да подредя дрехите върху него. Засуетих се около якето, та да може рунтавата му страна да бъде отвътре, и в същия миг долових някакво движение в шубрака. Сгуших се до Дерек на земята и замрях.
Не чух нищо, надникнах над него и зърнах между дърветата някакъв мъж.
Той вървеше бързо, а лицето му бе изкривено от ярост. Пред него, ниско до земята, се движеше нещо.
Някой е спрял на паркинга и води кучето си на разходка?
Хвърлих поглед към Дерек. Ако кучето го надуши, ще стане лошо. Леко се надигнах и запълзях напред с всичка сила. В гъсталака зърнах жълта козина. Мъжът рязко размаха ръка и в нея проблесна метал, сякаш държеше кучето си на синджир. Изглеждаше бесен. Не го укорявах. Времето беше студено, влажно и кално, а кучето му настояваше да си свърши работата в най-отдалечения край на малката горичка.
Но когато мъжът вдигна крак, за да срита кучето си, съчувствието ми тутакси се изпари и аз се напрегнах, за да възпра гневния си вик. После видях, че пред него не вървеше куче. Това бе момиче с дълга руса коса, облечено в светла блуза и джинси, което пълзеше на четири крака, сякаш искаше да избяга от мъжа.
Той отново я ритна, тя се сгърчи и продължи мъчително да се влачи напред, сякаш от болки нямаше сили да се изправи, за да побегне. Обърна лице към мен и аз видях, че е почти на моята възраст. Спиралата се беше размазала в тъмни петна около очите и. По лицето и се стичаше мръсотия. Всъщност мръсотия, примесена с кръв - от носа и се стичаше кръв и капеше върху блузата и.