Скочих на крака и мъжът вдигна ръка. Блесна метал - не беше синджир, а острието на нож. За момент не виждах нищо друго освен ножа, споменът ме върна към момичето в малката уличка, което бе опряло върха на острието в челото ми. Ужасът, който с труд бях притаила в себе си, ме прониза цялата.
Мъжът сграбчи момичето за дългата коса. Главата и се вирна нагоре и гледката ме отърси от сковаващия ме ужас. Отворих уста да извикам, да изкрещя нещо и да отвлека вниманието му, така че момичето да може да избяга.
Ножът разпори въздуха, устремен към гърлото на момичето и това ме накара да извикам. Острието мина през нея, без да остави драскотина и аз помислих, че не я бе улучил. Ала в същия миг гърлото и се разтвори, зейна дупка и от нея шурна кръв.
Паднах назад и закрих устата си с ръце, за да не изпищя. Той хвърли умиращото момиче настрана и изпъшка с отвращение. Тя се свлече на земята, кръвта и продължаваше да шурти, устните и се движеха, а очите диво се въртяха.
Мъжът се обърна към мен. Аз побягнах, препъвайки се и залитайки. Трябваше да стигна до Дерек, да го събудя, да го предупредя. Стори ми се, че измина цяла вечност, докато се добера до него. Когато се отпуснах до тялото му, с крайчеца на окото си забелязах някакъв отблясък и се обърнах да погледна мъжа. видях го на същото място като първия път: той продължаваше да крачи и да размахва ръце.
Отвори уста, изрече нещо, ала не се чу никакъв звук. Защо ли? В гората бе толкова тихо, че дишането ми прорязваше тишината като пуфтене на локомотив, ала аз не чувах дори стъпките на мъжа.
Осъзнах, че през цялото време наоколо е царяла тишина.
Почаках да видя отново блясъка на метал и го видях на същото място като предишния път. После той ритна момичето, отново на същото място.
Бръкнах в джоба на якето си, което все още бе увито около тялото на Дерек, и измъкнах ножа, който взех от онова момиче в уличката. Вече бях убедена, че не съм в опасност, но не ми се щеше да рискувам. Изпълзях към безшумните същества, които се движеха през гората. Мъжът отново срита момичето, но отново не се чу никакъв шум, тя падна безшумно, без никакъв звук.
Духове. Като мъжът във фабриката.
Не, не бяха духове. Духовете не вдигаха шум, но можех да ги чувам като говорят. Можех да общувам с тях. А това бяха просто образи. Метафизични филмови клипове на някакво събитие, което е било тъй жестоко, че е оставило отпечатъка си върху целия район и се повтаря ли, повтаря.
Мъжът сграбчи момичето за косата. Стиснах очи, ала пак ги виждах -споменът за тях се бе запечатал в мозъка ми и сега се разиграваше наново под клепачите ми.
Преглътнах и отстъпих назад. Отново излязох на полянката, сгуших се до Дерек, прибрах колене и се обърнах с гръб към сцената, разиграваща се в гората. От това не ми стана по-добре. Не ги виждах, но знаех, че са там, нищо, че в действителност не бях видяла как момичето умира. По някакъв начин то все се появяваше пред очите ми.
Момиче на моята възраст е било убито в тази гора и аз станах свидетел на последните и ужасяващи мигове, гледах я как кърви до смърт в гората. Един живот, млад като моя, бе свършил на това място и нямаше значение колко пъти бях срещала смъртта на кино, защото това тук бе различно и аз нямаше никога да го забравя.
Бях се сгушила в мрака и треперех. Мразя тъмнината, откакто се помня. Сега разбрах защо - като малка често виждах духове в мрака, но родителите ми твърдяха, че това са „караконджули". Сега, знаейки, че „караконджулите" са били истински, не ми ставаше по-леко.
Всеки полъх на вятъра ми звучеше като човешки вик. Всеки шум в гората сякаш идваше от някое нещастно създание, което съм вдигнала от мъртвите. Всяко проскърцване на дърветата за мен бе труп, който се измъква от студената земя. Всеки път, щом затворех очи, виждах мъртвото момиче. После видях и мъртвите прилепи. След това отново момичето, погребано в гората, което така и не е било открито - то се пробуждаше в плиткия гроб, уловено в капана на своето разлагащо се тяло, неспособно да вика, да се освободи.
Държах очите си отворени.
Хрумна ми да събудя Дерек. Нямаше да ми се разсърди. Но след онова, през което премина, бе глупаво да се разцивря, че не мога да остана на това място, само защото ми се привижда как зад мен някой убива човек. Но за всеки случай го сръгах няколко пъти с надеждата, че ще се събуди.
Ала той не се събуди. Бе изтощен и имаше нужда от почивка, а даже и да се бе събудил, какво можеше да направи? Щеше да се наложи да чакаме на автобусната спирка до сутринта.
Ето защо седнах и се опитах да не мисля за нищо. Но не успях и заповтарях наум таблицата за умножение, което ми напомни за училище и ме накара да се запитам дали някога ще се върна там; и тогава си спомних за Лиз, за ненавистта и към математиката и се запитах къде ли е сега, как е и...