После започнах да изричам наизустени диалози от филми, ала и това ми напомни за предишния ми живот, за татко и как сигурно се тревожи за мен. Направо пощурявах като се мъчех да измисля безопасен начин, по който да се свържа с него, и се разстроих още повече поради невъзможността си да го направя.
Най-после направих онова, което винаги ме бе успокоявало - затананиках си „Мечтателят". Беше любимата песен на майка ми, с която ме приспиваше, винаги когато сънувах кошмари. Знаех само едно стихче и припева, но ги тананиках под носа си и ги повтарях отново и отново.
- Клоуи?
Пръстите му докоснаха рамото ми. Премигах и видях Дерек до себе си, клекнал неподвижно, по гащета и с потъмняло от тревога лице.
- С-съжалявам. Отнесла съм се.
- Спиш с отворени очи? Седнала? От доста време се мъча да те събудя.
- О? - Огледах се и видях, че вече е ден. Бързо запримигах и се прозях. - Нощта беше дълга.
- Цяла нощ ли си седяла така? - Той приседна на земята. - Заради случилото се с мен ли? Знам, че никак не е било лесно да наблюдаваш.
- Не това е причината.
Опитах се да мина без обяснения, но той си знаеше своето и накрая трябваше или да му призная истината, или да го оставя да си мисли, че тъкмо неговата Промяната бе причина за състоянието ми. Разказах му за момичето.
- Не беше истинско - заявих накрая аз. - Е, да, наистина се е случило някога. Но онова, което наблюдавах, бе нещо като призрачно повторение на онова, което се е случило.
- И ти си го гледала през цялата нощ?
- Не, то ставаше. - махнах с ръка зад рамото си - зад мен. Аз не гледах.
- Защо не ме събуди?
- Беше уморен. Не исках да те безпокоя.
- Да ме безпокоиш ли? Това е най- тъпото. - той млъкна. - Не използвах правилната дума. Инат си, не си тъпа. а и ако сега ти крещя, няма да ти помогна, нали?
- Така е.
- Другия път ме събуди. Не очаквам подобна смелост от теб и не ме впечатляваш като се правиш на много силна.
- Тъй вярно.
- И ако другия път не ми кажеш, наистина ще се развикам.
- Тъй вярно.
- Не съм ти командир и ние не сме на учение, Клоуи. Не ми харесва непрекъснато да се занимавам с теб.
Не се засегнах.
- Не исках да. - въздъхна той, поклати глава и стана. - Дай ми минута да се облека и ще отидем на спирката, ще се постоплим и ще хапнем нещо.
Той взе дрехите си и се отправи към гъсталака, като не преставаше да говори:
- Централната автогара е в града. Надявам се, че ще имаме пари за такси. Когато влезем в автогарата, ще се обадим, ще разберем какви са цените на автобусните билети и в колко часа тръгват, за да пресметнем колко пари ще ни останат след това.
- Аз имам. - измъкнах няколко банкноти от джоба си - осемдесет.
Другите останаха в раницата ми. Не ми се мъкнеше по пътя.
- И моите пари повечето са в раницата, която забравих в автобуса - и той изруга под носа си.
- Снощи ти не беше в състояние да си спомниш каквото и да е. Трябваше да се сетя да взема моята.
- Но пък ти се тревожеше за мен. Нищо. Имаме достатъчно пари. У мен има стотина.
Той млъкна. Чу се шум, сякаш се потупваше по джобовете.
Изруга.
- Трябва да са се изръсили по пътя. Къде бяха джинсите ми?
- Точно там, където ги остави, сгънати под дървото. Най-напред бръкнах в джобовете. Вътре беше само обвивката на енергийното блокче.
- Знам, че бях. - Млъкна и отново изруга. - Не, преместих парите в джоба на якето, което оставих в автобуса.
- Осемдесетте долара ще стигнат за билети до Ню Йорк и ще ни останат за закуска. Ще повървим, а после ще хванем градския автобус до автогарата.
Той излезе от храсталака, като си мърмореше под носа:
- Глупак, глупак.
- Както вече казах, ти си имаше други грижи. Аз също. Никой от нас не е свикнал с ролята на беглец. Ще се научим. А сега да влизаме. Вече премръзнах.
Докато Дерек беше в тоалетната, аз влязох в сградата и взех разписанието и цените на билетите. Момчето бе много любезно и дори ме упъти кой номер автобус да взема до централната автогара.
Когато Дерек излезе от банята, суичърът му бе мокър и чист, косата му бе влажна и блестеше - бе изпрал блузата и бе измил косата си в умивалника.