- С коя новина да започна - с добрата или с лошата. - млъкнах. -Въпросът ми е тъп. С лошата, нали?
- Аха.
- Ще трябва да извървим пет километра, за да стигнем до най- близката автобусна спирка, а после да се прехвърлим на друг автобус за централната автогара. Каква е добрата новина ли? Два ученически билета до Ню Йорк струват шейсет долара, така че ще ни останат и за закуска.
- И за дезодорант.
Тъкмо щях да отвърна, че последното не е от значение, ала по вирнатата му брадичката разбрах, че за него е важно, така че кимнах с глава и казах:
- Разбира се.
Купихме дезодорант и евтин гребен. И да, ползвахме ги и двамата. Парите ни бяха твърде малко, за да харчим за щяло и нещяло.
Откъм ресторанта лъхна аромат на бекон с яйца и лигите ми потекоха, ала бюджета ни не можеше да покрие топла закуска. Грабнахме по една кутия с шоколадово мляко, две енергийни блокчета и две пакетчета фъстъци и се отправихме към автобусната спирка.
След като изминахме около километър в мълчание, Дерек рече:
- Много си тиха тази сутрин.
- Просто съм уморена.
Изминахме още трийсетина метра.
- Заради снощи ли? - попита той. - Ако искаш да поговориш за това.
- Всъщност, не.
На всеки няколко крачки той поглеждаше към мен. Не бях в настроение да споделям преживяванията си, ала мълчанието ми явно го притесняваше, затова казах:
- Не преставам да мисля за момента, когато видях, че момичето е в беда. Когато още мислех, че е истина. Щях да направя нещо.
- Какво? - прекъсна ме той.
Свих рамене.
- Да се развикам. Да го стресна.
- Ако това се беше случило в действителност, и през ум не е трябвало да ти минава да се месиш. Мъжът е имал нож. Очевидно е бил готов да го използва.
- Не това бе най-важното - измърморих аз и се взрях в дребните камъчета, които подритвах.
- Ясно. Най-важното е.
- Като видях острието, застинах на място. Мислех си само за онова момиче в уличката, което ме заплаши с ножа. Ако снощната случка ставаше наистина, щях да оставя човек да умре, защото бях твърде изплашена, за да му помогна.
- Но тя не е била истинска.
Вдигнах поглед към него.
- Разбирам - продължи той. - За теб това не е важно. Но станалото в онази уличка. все не ти остава време да позабавиш темпото и. - той махна с ръка и затърси думата. - Да премислиш нещата. Говори ли със Саймън за това?
Поклатих глава.
Той се намръщи.
- Но нали му каза какво се е случило?
Отново поклатих глава.
- Трябвало е да му кажеш. Имаш нужда да поговориш с някого. Не можеш да споделиш с Тори. Лиз става за слушател, но я няма. - Той млъкна за миг и додаде: - Можеш да поговориш с мен, но сигурно вече си наясно, че не ме бива за тези неща. Искам да кажа, че ако искаше да. - Той се отдалечи малко от мен, после се върна с твърда стъпка, прегърбил рамене в хапещия студ. - Трябва да се обърнеш към Саймън. Той ще иска да узнае какво е станало и трябва ти да му го кажеш.
Кимнах с глава, въпреки, че не знаех дали ще го направя. Напоследък Саймън прекарваше предостатъчно време да успокоява бедната Клоуи. Трябваше да започна сама да се справям. Но имаше нещо, за което наистина се нуждаех от помощ.
- Мислех си - захванах аз, - че след всичко, което се случи, би трябвало да се науча да се защитавам. Да упражня някои хватки за самозащита.
- Това е добра идея.
- Страхотно, ти би ли могъл. ?
- Ще помоля Саймън да те научи - продължи той.
- О! Мислех. предполагах, че това е по-скоро по твоята част.
- Баща ни обучи и двамата ни. Саймън е добър, освен ако. - и той погледна надолу към мен. - Искам да кажа, ако искаш, добре, мога да ти помогна. Но Саймън е по-добър учител. По-търпелив е.
Той кимна и двамата отново потънахме в мълчание.
Стигнахме до автобусната спирка двайсет минути по-рано. Дерек ми нареди да стоя зад него, за да може продавачката да види, че съм тийнейджърка, без обаче да ме разгледа отблизо, в случай че са разпространили снимката ми. Отиде сам до гишето. Но ми се стори, че има проблем и отидох при него.
- Какво става? - прошепнах.
- Няма да ни даде билети за младежи.
- Това не са билети за младежи, а ученически билети. Щом като не можете да ми представите лична карта, няма да получите такива билети.
- Но в Бъфалоу ни продадоха билетите, без да ни искат лични карти - и аз извадих използвания си билет и и го показах.
- В Бъфалоу може - изсумтя тя. - Но тук, в столицата на щата, ние работим по правилата. Нямаш лична карта, не получаваш ученически билет.
- Добре, тогава ни таксувайте като възрастни.
- Няма да ни стигнат - промърмори Дерек.