- Моля?
- Един билет за възрастни струва трийсет и осем, а ние имаме около шейсет.
Наведох се и погледнах през отвора на гишето.
- Моля ви, много е важно. Тук на билета се вижда, че вече сме си купили билети за Ню Йорк, но на приятелят ми му стана лошо и трябваше да слезем от автобуса.
- Не ме интересува.
- Ще ни дадете ли един билет за възрастни и един ученически? Ще ни стигнат за.
- Следващия! - извика тя и махна с ръка на мъжа след нас.
Тук спираха и автобуси на „Грейхаунд", ала на табелата им ясно пишеше, че ученически билети се продават само срещу специална карта. Все пак опитах. Жената зад гишето бе по-отзивчива от предишната, но ни обясни, че не може да издаде билет с намаление, ако не вкара номера на ученическа карта в компютъра. Така че нямахме късмет.
- Все ще измислим нещо - казах аз, щом се отдалечихме от гишето на „Грейхаунд".
- Тръгвай без мен. Ще ти дам указания как да стигнеш до къщата на Андрю. А той ще дойде да ме прибере от тук.
- Ами ако не си е у дома? Може да се е преместил или просто да отсъства. Тогава ще трябва да намеря Саймън и да изхарчим сума пари, за да дойдем всички до тук и да те приберем.
Дерек кимна в знак на съгласие.
- Живял си наблизо известно време - вдигнах ръце аз. - Знам, че не пазиш хубави спомени от това място, но няма ли някой, от когото би могъл да заемеш една десетачка?
- Някой приятел ли?
- Е, да, може би.
Последва кратък смях.
- Така е, с право се съмняваш. Вече сигурно си разбрала, че не се сприятелявам с никого. Не виждам смисъл, особено при положение, че не се задържаме задълго на едно място. Имам си татко и Саймън.
Това ми е достатъчно.
Неговата глутница.
Той продължи:
- Предполагам, че бих могъл да намеря някого. Саймън все трябва да има някой приятел или съотборник, който да му дължи пари. Не е много вещ в тези неща - дава назаем, а после не си ги търси.
- Но като помисля малко, вие сте изчезнали при доста неприятни обстоятелства и може би идеята не е добра. Последното, което искаме, е някой да повика ченгетата.
Отидох при щанда с брошурите и взех една, в която бяха посочени цените на билетите и разписанието на автобусите. После се приближих до картата на щата Ню Йорк и започнах да я проучвам. Дерек четеше над рамото ми.
- Ето - посочи той някакъв град върху картата. - Можем да си позволим билети за възрастни до Ню Йорк, ако вземем автобуса от този град.
- А как ще стигнем до него.
В това бе въпросът.
Най-лесният начин да стигнем до там, бе като стопаджии. Не бяхме толкова глупави, че да вдигаме палец по шосето, след като можехме незабелязано да се промъкнем в някой автомобил. Ето защо решихме да се върнем на спирката за камиони. В градския автобус, с който се върнахме, аз подремнах няколко минути, а после започна дългата разходка.
Бяхме на половината път, когато Дерек каза с кисел глас:
- Съжалявам.
- За какво?
- За всичко. Снощи ти ми помогна да премина през цялата гадост, която трябваше да изтърпя. И ето какво получи за награда. Да висиш в Олбъни и да не можеш да си тръгнеш от тук.
- Истинско приключение. Не си спомням откога не съм пътувала с градски автобус. Пък и правя физически упражнения. След цяла седмица затворена в Лайл Хаус и в онази лаборатория имах нужда от една разходка.
Повървяхме още малко.
- Знам, че си уморена - заяви той. - И гладна. И ядосана.
- Уморена - да. Гладна - малко. Но ядосана? Не - вдигнах поглед към него. - Наистина. Не съм ядосана.
- Станала си мълчалива.
Засмях се.
- Обикновено съм си мълчалива. Но последните две седмици не бяха никак обикновени.
- Знам, че не говориш много, но си. - той сви рамене. - Мислех, че си ми ядосана. - Той мушна ръце в джобовете си. - Ти беше права онази нощ, след случката в уличката. Бях побеснял - ядосвах се на себе си. Нужно ми бе известно време, за да се успокоя и да го разбера.
Кимнах с глава.
- Онова, което сторих на хлапето, когато живеехме тук. Не съм мислил, че ще се случи отново. Толкова пъти съм преминавал през това, толкова пъти съм се питал какво се обърка и какво бих направил, ако пак се озова в същото положение - припомнях си всички стратегии за справяне с подобни ситуации, на които ме е учила д-р Джил.
- Д-р Джил ли?
- Да, знам. Побиваха ме тръпки от нея още преди да разберем за групата „Едисън". Но пък беше истински психиатър и се опитваше да ни помогне. В техен интерес беше да ме научат да контролирам настроенията си. Така че бях убеден: ако нещо подобно ми се случи отново, ще се справя по-добре. И какво стана? Почти същият сценарий. а аз се държах по абсолютно същия начин.