- Ти се спря, преди да я запратиш в стената.
- Не, ти ме спря. Ако не беше изкрещяла, щях да го направя. Какви ти стратегии? Какви упражнения на ума? А когато онова се случи, дори не ми хрумна, че бих могъл да постъпя другояче. Не можех. Сякаш мозъкът ми се заключи.
- Но все пак не ти отне много време да се съвземеш.
Той вдигна рамене.
- Това все пак е някакъв прогрес, нали?
- Предполагам - отговори той, ала не звучеше много убеден.
Планът ни беше следният: да се върнем на автобусната спирка и да се скрием в някой камион. Седяхме в ресторанта със сода в ръка и Дерек се вслушваше в разговорите наоколо, като си набелязваше кои шофьори пътуват в нашата посока.
Първият камион бе паркиран точно отпред и нямаше как да се качим в него незабелязано. Другият бе заключен с огромен катинар, който Дерек не можеше да строши. Третият път, както се казва в поговорката, беше на късмет.
Проследихме шофьора до неговия камион, който всъщност се оказа фургон. Щом той влезе в кабината, ние се промъкнахме отзад.
Човекът явно работеше в строителството. Във фургона миришеше на дървени стърготини и бензин, беше пълен с инструменти, въжета, стълби и платнища от брезент. Когато фургонът излезе на магистралата и шумът от двигателя стана достатъчно силен, за да се размърдаме, Дерек постла брезента и направи легло.
- Имаш нужда от сън - заяви той. - Вонят, но.
- По-меки са от картона. Благодаря.
Той ми подаде половинка от енергийното блокче, което сигурно бе оставил за всеки случай.
- Не, запази го за себе си - казах аз.
- С пълен стомах се спи по-добре. И не ми казвай, че стомахът ти не е празен. От тук го чувам.
Приех блокчето.
- Вземи и това - съблече суичъра си. - Не ухае много приятно, но поне е топъл.
- Ти имаш нужда.
- Нямам. Още ме тресе от снощи.
Взех суичъра.
- Всичко е наред, Дерек. Не съм ядосана.
- Знам.
Настаних се в импровизираното легло и се завих със суичъра. После изядох блокчето.
Когато свърших, Дерек рече:
- Не можеш да спиш с отворени очи, Клоуи.
- Не искам да потъна в дълбок сън, може да се случи нещо.
- Нали съм тук? Заспивай.
Аз затворих очи.
Фургонът забави скорост и аз се събудих. Дерек беше отзад, отвори вратата и надникна навън.
- Тук ли ще слезем? - попитах аз.
- Сигурно сме доста далеч. Но не сме в град. Това е друга спирка.
- Пиш-пауза след огромното кафе, което изгълта.
- Аха. - Той отвори вратата още по-широко, за да огледа навън. – Бих предпочел да сме в някой град.
- Може и да не спре в град. Да слизаме, докато още можем.
Дерек кимна и затвори вратата. Фургонът намали съвсем и спря.
- Мушни се под платнището - прошепна Дерек. - Може да надникне тук.
След минута задната врата се отвори. Притаих дъх. Фургонът не бе чак толкова голям и ако шофьорът решеше да се качи отзад, за да вземе нещо, със сигурно щеше да стъпи върху нас. Ала той остана отзад до вратата. Затракаха инструменти, сякаш търсеше нещо в кутията. После тракането спря. Наострих уши.
- Забравил съм новото менгеме - измърмори мъжът. - Страхотно.
Вратата се затръшна. Започнах да се измъквам изпод брезента, но Дерек прошепна:
- Чакай. Още е отвън.
Измина една минута, той се ослуша и каза:
- Хайде.
Станах и отметнах брезента на предишното му място, а Дерек отново надникна навън.
- Вляво има дървета - каза той. - Ще минем през тях, после ще заобиколим и преди да продължим, ще си вземем нещо за пиене от ресторанта.
- И ще използваме тоалетната.
- Да. След мен!
Ние се измъкнахме навън и се стрелнахме към дърветата. Да бягам след Дерек беше по-лошо, отколкото до тичам след Тори - с дългите си крака той бързо се отдалечаваше от мен и много скоро разстоянието помежду ни се увеличи.
Когато той спря и се обърна назад, очаквах, че ще ми се скара и ще ми се развика, че изоставам, ала той безгласно изруга. Някой тичаше след мен. Тъкмо се канех да ускоря темпото, когато една ръка се стовари на рамото ми.
Дерек се готвеше за атака. Зърнах изражението на лицето му, характерната извивка на устните и диво замахах с ръце към него, за да го спра. И той спря, ала погледът му не се откъсваше от човека зад мен.
- Знаех си, че съм качил някой и друг пътник без билет - изрече мъжки глас.
Той ме извъртя към себе си. Беше шофьорът на фургона. Мъж на средна възраст със сива коса, вързана на конска опашка, и сурово изсечено лице.
- Н-нищо не сме взели - казах аз. - Съжалявам. Някой трябваше да ни докара.