- Исусе - възкликна той и ме обърна с лице към слънцето, за да ме огледа по-добре. - На колко години си?
- П-петнайсет.
- Обзалагам се, че току-що си ги навършила - поклати глава той. -Бягаш от вкъщи. И за това се обзалагам. - Гласът му поомекна. - Не тръгвайте по този път, деца. Говоря ви от личен опит, доникъде няма да ви доведе.
Дерек се приближи с поглед, вторачен в шофьора - толкова напрегнат, че сигурно не чу и дума от онова, което мъжът каза. Мушнах ръка в джоба си и докоснах с пръсти автоматичния нож, но не го извадих - само се уверих, че е на мястото си, че не съм толкова безпомощна, колкото се чувствах.
Направих знак на Дерек, без да съм сигурна, че ще забележи, ала той го видя, кимна разсеяно с глава, за да ме увери, че все още може да се контролира.
Мъжът продължи:
- Каквото и да става вкъщи, не е толкова страшно, колкото ви се струва.
Вдигнах очи към него.
- Ами ако е?
Той замълча, после тъжно кимна.
- Добре. Може и така да е. Случва се по-често, отколкото си мислите, но има други начини да се справите с това. Можете да отидете някъде другаде. Има хора, които ще ви помогнат.
- Добре сме си и така- обади се Дерек с нисък дрезгав глас.
Мъжът поклати глава.
- Никак не сте добре, синко. Ти на колко си, на седемнайсет? И бягаш? Пътуваш на автостоп?
- Добре сме - избоботи Дерек с още по-нисък глас, който напомняше ръмжене. Прокашля се и се поотпусна. - Благодарим ви за загрижеността, господине.
- Благодариш ми? Наистина ли? - поклати глава шофьорът. - Ще ви заведа вътре и ще ви купя нещо топло за ядене. После ще се обадя тук-там. Ще намеря място, където да се подслоните.
- Ние не можем. - започнах аз.
- Никой няма намерение да ви връща у дома. Хайде, тръгвайте - и той ме стисна за рамото.
Дерек излезе напред.
- Съжаляваме, господине, но не можем да дойдем с вас.
- Напротив, можете.
Дерек ми махна с ръка да отида при него. Понечих да направя крачка натам. Мъжът ме стисна още по- здраво.
- Пусни я - Дерек отново бе започнал да ръмжи.
- Не, синко. Няма да нараня приятелката ти, но ще я заведа вътре и ще се обадя на някого, който би могъл да помогне. Надявам се, че и ти ще дойдеш с нас, но изборът си е твой.
- Тръгвай - прошепнах аз толкова ниско, че само Дерек можеше да ме чуе. - Ще те настигна.
Бях убедена, че ме е чул, но се престори, че не е.
- Отново ще ви помоля, господине. Пуснете я.
- Думите ти ми звучат като заплаха, синко. Голямо момче си, но едва ли искаш да се заяждаш с човек, който двайсет години е работил в строителството и е участвал в повече схватки, отколкото сам иска да признае. Не искам да те нараня.
Дерек се стрелна, бърз като светкавица. Обхвана с ръце шията му, преди мъжът да успее да свие ръцете си в юмруци. Хвана в ключ главата му и го дръпна надолу, аз се отдръпнах и ръката ми, стиснала бръснача, излетя от джоба навън. Мъжът се вторачи като хипнотизиран в него. Аз го затворих и го върнах обратно в джоба си.
- И ние не искаме да ви нараним - каза Дерек. - Но сам виждате, - той стегна още повече ключа около шията му и продължи да го стяга, докато очите на мъжа се разфокусираха, - че мога. Знам, че се опитвате да ни помогнете, но не разбирате в какво положение сме.
Дерек хвърли поглед към мен.
- Бързо се върни във фургона. Вземи въже и малко парцали.
Аз хукнах натам.
Двайсет минути по-късно ние бяхме на два километра от фургона и крачехме през полето. Пред нас имаше шосе, което се точеше успоредно на магистралата.
- Не мислиш, че постъпихме правилно, така ли? - обади се Дерек.
Свих рамене.
- Не го стисках много силно. След час ще се развърже, а и мобилният телефон е до него, в случай че се появи някакъв проблем.
Кимнах с глава. Извървяхме още петдесетина метра.
- Какво щеше да направиш ти? - попита той.
- Знаеше плана ми. Онзи, който се престори, че не чуваш.
Той отговори, едва когато стигнахме шосето.
- Добре де. Чух какво каза. Но не мислех, че той ще те остави да избягаш. Знаех, че мога да го поваля, без да го нараня, преди нещата да са се влошили. А щом мога, значи трябва да избера дали да го направя. Така ни е учил баща ни да се справяме с подобни ситуации.
Замислих се и кимнах с глава.
- Имаш право.
Той се изненада.
- Нямам опит с тези неща и с вземането на подобни решения - казах. - С
момичето в уличката и с групата „Едисън" беше лесно. Ако някой ни нападне, имаме пълнотоправо да се защитим. Просто.
- Този мъж се опитваше да помогне на двама бегълци. Не заслужаваше да свърши по този начин - завързан и със запушена уста.