Аз кимнах.
- Но дори и такъв като него представлява заплаха за нас, Клоуи. Нищо, че не го е искал. Трябваше да се махнем, в противен случай неговата „помощ" щеше да ни върне в ръцете на групата „Едисън".
- Знам.
Слязохме от шосето, когато чухме, че се приближава кола, напрегнато изчакахме докато ни отмине и погледнахме, за да се уверим, че стоповете и не светят и няма да намали. Нямаше значение дали шофьорът е някой луд, който иска да ни похити, или пък е някоя баба, която с охота би ни откарала където поискаме. Трябваше да реагираме по един единствен начин -да бягаме. А ако не можем да бягаме, да се бием.
Автомобилът продължи по пътя си, без да намали скоростта.
- Не можем да се доверим на никого - измърморих аз. - Дори на добрите.
- Аха. Много гадно, нали?
Така си беше.
Продължихме по второстепенните пътища, които минаваха успоредно на магистралата. Съдейки по времето, прекарано във фургона, Дерек пресметна, че сме близо до следващия град, в който спират автобусите, ала истината беше, че нямахме никаква представа къде точно се намираме. Колкото и километри да оставаха до града, трябваше да ги извървим пеша - повече нямаше да се качваме на автостоп.
Друг проблем, с който се сблъскахме по пътя, бяха кучетата. Щом надушеха Дерек, тези, които бяха завързани на каишка, започваха лудо да се мятат и да лаят. Но никой не им обръщаше внимание - кучетата лаеха по всеки човек, който минава, така че това не правеше впечатление на стопаните им.
Но не всички кучета бяха завързани. Не едно и две дотърчаха до пътя. Накрая ние си изработихме автоматична реакция. Щом чуехме лай, моментално спирахме. Аз заставах зад Дерек. Той стоеше неподвижно и чакаше. Щом кучето се появеше наблизо, то оглеждаше добре Дерек и мигом побягваше на безопасно разстояние от него, като не преставаше да скимти.
- Винаги ли бягат така? - попитах аз, докато наблюдавахме как един жълт лабрадор подви опашка и се прибра в двора на стопанина си.
- Зависи от кучето. Питаш за едрите селски песове, като това тук ли? Да. Лично мен ме притесняват разглезените градски кученца. Татко казваше, че е от прекалено многото кръстосване за чистота на породите. Това ги прави капризни и разваля нрава им. Миналата година бях ухапан от чихуахуа - и той ми показа избледнелия белег на ръката си. - Отхапа цяло парче от мен.
Прихнах да се смея.
- И това ти го направи чихуахуа?
- Хей, това животинче беше по- злобно и от питбул. Със Саймън ритахме
топка в парка. И изведнъж този малък плъх цъфна отнякъде, подскочи и захапа ръката ми. Не искаше да я пусне. Разтърсих го, а стопанинът му ми се разкрещя да не съм посмял да нараня малкия му Тито. Накрая го отхвърлих от себе си. Целият бях в кръв, а онзи дори не се извини.
- Не му ли се стори странно? Че кучето му ти се е нахвърлило така?
- Нее. Заобяснява, че сигурно се е ядосало заради топката и че трябва повече да внимаваме. Щом стане нещо необичайно, хората се втурват да дават какви ли не обяснения за случилото се.
Казах му за момичето в уличката, което обвини Тори, че я е нападнала с електрошок.
- Да - отвърна той. - Трябва да внимаваме, но обикновено хората все имат някакви свои обяснения.
Дръпнахме се встрани, за да дадем път на един пикап, чийто шофьор ни вдигна ръка за поздрав. И аз му махнах и гледах след него, за да се уверя, че няма намерение да спира.
- Всички животни ли реагират по този начин като те видят? Помня, че ми каза как плъховете бягали презглава от теб.
- Повечето. Виждат човек, ала надушват нещо друго. Това ги обърква. Но най-зле е с кучетата. -
Той млъкна за миг и додаде: - Всъщност не, с котките е още по- лошо. Не понасям котки.
Засмях се. Сенките се удължиха и Дерек ме отведе на слънчевата страна на пътя.
- Веднъж отидох в зоологическата градина - продължи той. - Урок на открито за петокласници. Татко каза да не ходя заради вродената ми особеност. Разсърдих се. Ама много. Тогава още не плашех животните толкова. Те просто ставаха неспокойни в мое присъствие. Ето защо помислих, че татко е несправедлив и отидох въпреки забраната.
- Как?
- Подправих подписа му и занесох писмено разрешение в училище.
- И какво стана?
- Онова, което татко очакваше. Хищниците се наежиха, останалите животни обезумяха от страх. Но съучениците ми много се забавляваха. Видяха дори как слонът изгуби контрол.
- Наистина ли?