- Аха. Почувствах се зле. След това не се приближавах до огражданията. Във всеки случай бях отишъл заради друго.
- За какво? Почакай. Заради вълците, така ли?
Той кимна.
- Искал си да видиш дали ще те разпознаят като един от своите.
- Нее. Не бях чак толкова глупав. - Известно време вървяхме, потънали в мълчание. - Добре де. Така беше. Имах тази. - той затърси думата.
- Фантазия?
По погледа му разбрах, че не търси точно тази дума.
- Тази идея, че ще ме подушат и. - Той сви рамене. - Не знам точно какво. Мислех, че просто ще направят нещо. Че ще се случи нещо страхотно.
- И случи ли се?
- Да, ако смяташ за страхотно да гледаш как вълк се блъска до кръв в оградата.
- О!
- Беше. - погледът му стана отнесен, той се взираше надолу по пътя, а лицето му не изразяваше абсолютно нищо. - Лошо. Плюх си на петите и се махнах оттам, ала той не престана. На другия ден едно дете в училище каза, че е трябвало да приспят вълка.
Вдигнах поглед към Дерек.
Той продължи да говори, без да откъсва очи от пътя:
- Върнах се вкъщи и грабнах вестника. Страницата със случката липсваше. Татко бе прочел първо нея. Бе разбрал какво е станало, но не ми каза нищо. Видя, че през онази нощ бях разстроен и вероятно си е казал, че това е достатъчно наказание за постъпката ми. Така че, отидох в супера и купих един вестник. Беше истина.
Кимнах с глава, не знаех какво да кажа.
- „Внезапна, непровокирана от нищо агресия към хората" - издекламира той, сякаш думите са били на устата му през цялото време. - Обикновено вълците не реагират така. Всички истории за големия лош вълк са пълна измислица. Да, те са хищници и са опасни. Но не искат да имат нищо общо с хората, ако това не се налага. Изключения правят случаите, когато вълкът е болен, когато умира от глад, или защитава територията си. Аз бях вълк единак, влязъл в територията на глутницата. Онзи вълк бе водачът. Негово задължение беше да защитава глутницата си. И заради това е бил убит.
- Ти не си бил виновен.
- Това не е извинение. Татко ми бе разказвал за вълците. Знаех как се държат. Виждал съм го и при другите момчета, другите субекти.
- Помниш ли ги? Саймън не беше убеден, че си ги спомняш.
- Да, помня ги. - Както вървеше, той започна да се разтрива отзад по тила, после ме погледна. - Умори ли се?
- Малко.
- Сигурно вече сме близо. Така че, ъъъ.
Сякаш затърси какво да каже. Надявах се да продължи да разказва за себе си или за върколаците, ала когато най-после проговори, ме попита:
- Онова специалното училище, което посещаваш. Театър ли учиш там?
- Аз съм в групата за театрално изкуство. Но ние учим и общообразователните предмети - математика, английски език, естествени науки.
Преминахме към по-простички неща и разговаряхме за тях през останалата част от пътя.
Стигнахме до близкия град и намерихме автогарата - всъщност това бе цветарски магазин, в който продаваха и автобусни билети. Отново опитахме да ползваме намалението за ученици и този път успяхме, точно както стана и в Бъфалоу. Мила родна картинка.
Останаха ни малко пари, както и повече от два часа до тръгването на автобуса. Какво щяхме да правим с времето и парите ли? Куркащите ни стомаси дадоха отговор на този въпрос.
Вече се мръкваше, макар че бе твърде рано, за да се стъмни съвсем, така че никой не обръщаше внимание на момичето и момчето, които се шляеха наоколо. Отдалечихме се на няколко преки, докато търсехме откъде да си вземем евтина топла храна. Обонянието на Дерек ни отведе до един китайски ресторант за бързо хранене. За жалост, явно бе доста популярен и пред него се извиваше дълга опашка. Когато той отиде до касите, аз седнах на една свободна маса.
Опашката едва се помръдваше, а в закусвалнята бе горещо и задушно. Не след дълго клепачите ми натежаха.
- Уморена ли си, мила?
Изправих глава и видях, че до масата стои възрастна жена в жълто палто. Тя ми се усмихна. Аз също и се усмихнах.
- Имаш ли нещо против да седна за малко? - и тя посочи празния стол срещу мен.
Хвърлих поглед към Дерек, пред него имаше още петима души.
- Когато младежът дойде, ще стана - увери ме тя. - Тук има ужасно много хора, нали?
Кимнах и и направих жест с ръка да седне. Тя седна.
- Имам правнучка на твоята възраст - каза жената. - Предполагам, че си на четиринайсет.
- Правилно - отвърнах аз с надеждата, че гласът ми не звучи много напрегнато. Не биваше да отговарям на никакви въпроси, не биваше, дори ако давах грешни отговори, но не знаех как да постъпя. Погледнах към Дерек за спасение, ала той усърдно четеше дъската с менюто.
- В девети клас ли си?