- Да.
- А кой е любимият ти предмет, мила?
- Театър.
Тя се засмя.
- Не съм го чувала. Нещо като актьорско майсторство ли е?
Аз и обясних и докато разговаряхме, усетих, че се отпускам. Свършихме с темата за възрастта и училището, но тя не ми задаваше никакви лични въпроси - дори не ме попита за името. Беше просто една възрастна дама, на която и се говореше, а това за мен бе приятно разнообразие.
Бъбрихме си, докато пред Дерек не бе останал само един човек. После на масата зад мен избухна весел смях. Обърнах се и видях две двойки, година-две по-големи от мен. Момичетата подметнаха нещо с отвращение. Едното момче имаше червено лице и се смееше глухо. Другото не си правеше труда да сдържи смеха си и се превиваше на две.
И четиримата гледаха към мен.
Целият ресторант гледаше към мен.
Беше като кошмар, в който децата в училище ти се присмиват, а ти продължаваш да вървиш по коридорите и не знаеш защо ти се смеят, а после осъзнаваш, че си без панталони. Бях сигурна, че панталоните ми са на мен. Единственото, за което можах да се сетя, бе черната ми коса. Не беше чак толкова зле, нали?
- О, мила - прошепна старицата.
- К-какво има? К-какво съм направила?
Тя се наведе към мен, очите и блестяха. Сълзи? Защо ще.?
- Извинявай - каза. - Аз само. - и тя тъжно изви устни в усмивка. -
Исках само да си поприказваме. Ти изглеждаше толкова добро момиче.
Зърнах Дерек, който вече бе напуснал опашката и идваше към мен, като се мръщеше на хихикащите се момчета. Жената стана и отново се надвеси над масата.
- Беше ми приятно да поговорим, мила.
Тя постави длан върху моята ръка. и ръката ми премина през дланта и.
Скочих на крака.
- Извинявай - повтори тя.
Лицето и бе толкова тъжно, че ми се щеше да и кажа, че всичко е наред,
че вината е моя. Но преди да успея да изрека и дума, тя изчезна и единственото, което чувах, бе смехът около мен, подмятания от рода на „луда" и „шизо", стоях, без да помръдна, сякаш краката ми бяха вкопани в пода; тогава Дерек ме хвана за ръката толкова нежно, че едва усетих докосването му.
- Хайде - каза.
- Да - викна присмехулникът. - Според мен пропускът на гаджето ти изтече.
Дерек бавно вдигна глава и изви устни по познатия ми начин. Стиснах го за ръката. Той запримига и кимна. Когато тръгнахме да си ходим, другото момче подхвърли:
- Сваляш мацки от психото ли? - Той поклати глава. - На това му викам да си отчаян.
Мога да се закълна, че докато минавахме покрай витрината, нямаше посетител в ресторанта, който да не ни гледа. Улових няколко погледа: в тях се четеше съчувствие, жалост, антипатия, отвращение. Дерек мина откъм витрината, като преграда между мен и останалите.
- Не биваше да го правят - каза. -
Хлапетата - да. Те са идиоти. Но възрастните не биваше да се държат така. Какво от това, че може да си умствено разстроена?
Той ме отведе до паркинга и спря в самия му край, в сянката на съседната сграда.
- Повече няма да ги видиш - успокои ме той. - А ако се отнасят с някой, който наистина е с умствено разстройство по същия начин, не би трябвало да ти пука за тях. Шепа малоумници.
Нищо не казах, само се взирах в паркинга и треперех. Той се въртеше около мен, като се опитваше да ме предпази от вятъра.
- Т-трябва да тръгваме - казах аз. - Ти трябва да се нахраниш.
Съжалявам.
- За какво? Задето си говореше ли? Какво от това? Всички го правят. Не би трябвало да им прави впечатление.
- А ти?
- Разбира се. Не е моя работа. Аз.
- .не би се смял така. Знам. Но не може да не ти направи впечатление. Вероятно ще се направиш, че не забелязваш, но ще си мислиш за това и какво му има на човека, който го прави, дали няма да му хрумне да извади оръжие или. - обвих ръце около себе си. - Говоря глупости. Но ти знаеш какво искам да кажа. Седях си в ресторанта и разговарях с някого, без да разбера, че това е дух.
- Ще започнеш да ги разпознаваш.
- Как? Те приличат на живи хора. Говорят като тях. Разбираш едва когато преминат през стената, но не и преди това. Нима трябва да престана да разговарям с непознати? Да не обръщам внимание на хората, които срещам? Това ли е нормалното поведение? - Тръснах глава. - Пак се разбъбрих. Извинявай, че въвлякох и теб в проблемите си.
- Нима мислиш, че ми пука? - Той се опря с едната си ръка на стената и се надвеси над мен. - Ще се научиш. Другите некроманти са се научили.
Просто трябва да разбереш какъв е номерът.
- Преди да ме заключат ли?