- Като поскиташ още малко по пътищата и си поговориш самичка в ресторантите, с удоволствие ще поискаш да те заключат където и да е, стига да има меко легло и горещ душ.
Успях да се усмихна.
- В момента съм съгласна и на топла храна.
- Какво ще кажеш за горещ шоколад?
- Моля?
- На път за насам зърнах едно от онези кафенета, по подобие на „Старбъкс". Широки фотьойли, камина. Вътре нямаше много хора. В този град кафето едва ли струва по пет долара.
Представих си как съм се свила във фотьойла пред огъня и си посръбвам от огромната чаша с димящ шоколад. Усмихнах се.
- Готово - каза той. - Ще си поръчаме и препечени курабийки или сладкиши. Истинска вечеря, при това хранителна. Мисля, че беше натам .
И ние тръгнахме.
Кафенето се намираше на една и съща улица с цветарския магазин. Заради сковаващия студ се постарахме да стигнем до него възможно най-бързо. Минахме напряко през два паркинга и зърнахме едно игрище, което също щеше да съкрати пътя ни. Понечих да премина на другата страна на улицата, но Дерек ме спря.
- Това не е място, на което би искала да попаднеш посред нощ.
Той, разбира се, имаше право. Мястото изглеждаше съвсем безобидно -тясна залесена ивица с люлки и катерушки и с голям център за игра в дъното, - но между детските съоръжения и дърветата имаше много тъмни участъци. След залез-слънце, когато хлапетата се прибираха у дома си, то се превръщаше в идеално свърталище за по-големите и по-опасни деца.
Дерек огледа внимателно парка и прецени посоката на вятъра.
- Няма никой - каза най-после той. - Да тръгваме.
Затичахме се към отсрещния тротоар. Когато излязохме на открито, вятърът ни захапа злобно и настървено. Люлките се поклащаха и скърцаха. Докато ги отминавахме, внезапен порив на вятъра ме блъсна отпред. Аз залитнах и изстенах, а устата ми се напълни с пясък, който вятърът бе вдигнал от земята и бе запратил право в лицето ми. Докато се въртях объркано, Дерек стрелна глава нагоре. Изплюх пясъка и се обърнах към него. Той бе застинал неподвижно с вдигнато нагоре лице.
- Какво надушваш? - попитах.
- Не съм сигурен. мислех, че. - Вятърът промени посоката си и ноздрите му потрепериха. Очите му се разшириха. - Бягай!
Той ме блъсна и аз хукнах да бягам. През последните дни правех главно това - „бягах от опасностите" толкова често, че мозъкът ми автоматично включваше краката ми на бързи обороти и аз забравях за болките в стъпалата си.
Дерек тичаше след мен и аз чувах стъпките му.
- Клоуи! - изкрещя той, когато на пътя ми се изпречи нечия фигура.
Дерек ме сграбчи за раменете и преди да спра напълно, стъпалата ми се отлепиха от земята. Той подпря и мен, и себе си на пластмасовата пързалка. Един мъж прегради пътя ни. Друг се появи от обратната посока. И двата пътя за бягството ни бяха отрязани. Дерек огледа детската пързалка, ала пред нас се издигаше здрава стена от пластмаса висока три метра. На още три метра встрани имаше пожарникарска кула, ала тя нямаше да ни е от полза.
Мъжете изглеждаха на по двайсетина години. Единият бе висок и слаб, с дълга до якичката руса коса. Носеше карирано яке и ботуши и очевидно не си бе правил труда да се бръсне последните няколко дни. Другарят му беше по- нисък и набит, мургав и тъмнокос. Носеше кожено яке и маратонки.
Не изглеждаха като типовете, които се навъртат из градинките и преджобват децата за цигари и пари. Приличаха на хора, които посещават автомобилни състезания и досаждат на момичетата, като ги разпитват за имената и телефонните им номера.
Не изглеждаха пияни. Вървяха в права линия и гледаха с ясен поглед, а очите им блестяха в мрака като.
Дръпнах се назад.
Дерек ме стисна здраво за раменете, наведе се напред и прошепна:
- Върколаци.
Двамата върколаци спряха на няколко метра от нас.
- Само минаваме оттук - каза Дерек с твърд глас. - Ако това е ваша територия.
Русият го прекъсна със смях:
- Наша територия ли? Чу ли го, Рамон? Интересува се дали това е наша територия.
- Знам, че сте върколаци и ми е ясно.
- Върколаци ли? - провлечено попита Рамон. - Върколаци ли каза той?
Русокосият вдигна пръст към устните си в едно преиграно „Шшшт!" и обърна главата си към мен.
- Тя знае - каза Дерек.
- Тц, тц, тц. Не е по правилата, паленце. Нали не разказваш на всичките си гаджета какви сме? Не казвай дори на най-хубавките. Татко ти не те ли е научил на това? Впрочем, кой е баща ти?
Дерек не отговори.
- Той е Каин - заяви Рамон.
- Така ли мислиш? - Русокосият присви очи и наклони глава на една страна. - Може и да е.