- Ако бе срещал повече такива, Лиъм, сега нямаше да питаш. Този - и
той посочи към Дерек - е истински Каин. Такива като него имат три общи черти. Големи колкото къща. Грозни като окаляна ограда. Тъпи като галоши.
- Тогава той не е. - обадих се аз, преди Дерек да ми изшътка.
Лиъм пристъпи по-близо до нас.
- Каза ли нещо, сладурано?
- Само минаваме оттук - отвърна Дерек. - Ако това е ваша територия, извинявайте...
- Чу ли това, Рамон? Той се извинява. - Лиъм направи още една крачка към нас. - Нямате представа на чия територия сте, нали?
- Не. Не ви познавам. Ако трябва, ще.
- Това е територия на Глутницата.
Дерек поклати глава.
- Не, Глутницата се намира в Сиракюз.
- Мислиш, че са завладели само един град? - учуди се Рамон. - Целият щат Ню Йорк е техен.
- Нали знаеш как постъпва Глутницата с нарушителите? - попита Лиъм. -Татко ти сигурно ти е показал снимките.
Дерек мълчеше.
- Знаеш ли за кои снимки говоря? - настояваше Лиъм. - На последния, нарушил територията на Глутницата.
Дерек продължаваше да мълчи.
- Баща ти не те е обичал много, нали? Щото ако те обичаше, щеше да ти ги покаже, за да не направиш грешката, която правиш в момента. Последният път, когато някакъв помияр се доближи твърде много до Глутницата, бил накълцан с електрическа резачка. После го фотографирали, а снимките разпространили като предупреждение за останалите.
Стомахът ми се обърна. Стиснах очи, докато образът във въображението ми изчезне. Говореха така, за да ни изплашат. и успяха - поне с мен. Сърцето ми кънтеше в гърдите толкова силно, че бях сигурна - те също го чуват. Дерек ме стисна за рамото, за да ме успокои.
- Не, не съм виждал никакви снимки. Но благодаря за предупреждението.
Ще.
- Кой е твоят баща? - попита Рамон. - Закари Каин ли? Ти си по- тъмен, но приличаш на него. Пък и си на подходящата възраст. А това обяснява защо не те е възпитал правилно.
- След като е мъртъв и така нататък - додаде Лиъм. - Но ако е бил Зак, би трябвало да си предупреден да не се доближаваш до територията на Глутницата.
- Така ли? - попита с равнодушен глас Дерек.
- Нима не знаеш как умря баща ти? Тъпакът решил да се присъедини към въстанието против Глутницата и го заловили. Измъчвали го до смърт точно там, в Сиракюз. - Той хвърли поглед към Рамон. - Мислиш ли, че са използвали електрическата резачка?
- Щом като Глутницата е толкова безпощадна, защо и вие сте на нейна територия? - намеси се Дерек.
- Може би и ние сме от Глутницата.
- Тогава не бихте говорили така: „тяхната" територия, „те" ще направят
това, ще сторят онова.
Лиъм се засмя.
- Я, гледай ти. Един Каин с мозък.
Сигурно си го наследил от майка си.
- Искаш ли да знаеш защо сме тук? - започна Рамон. - Заради мисия на милосърдие, а молещите за милост сме самите ние. Виждаш ли, миналата година се сближихме с онова хлапе от Австралия. Но много скоро разбрахме защо е напуснал дома си.
- Ядеше хора - заяви Лиъм.
- Яд-дял е хора? - не исках да го изговарям на глас, но думите сами се изплъзнаха от устата ми.
- Отвратителен навик. Виж, да ловуваш хора? Да ги убиваш? - Той се
усмихна. - Това поддържа спортната форма. Но чак пък да ги ядеш? Не ми е в стила. Е, ако не броим оня път в Мексико.
Дерек го прекъсна:
- След като са разрешили на вас да минете през тяхната територия, значи ще пропуснат и мен. Не правя нищо лошо.
- Може ли да си довърша разказа? - настоя Рамон. - Значи така, австралийчето хич не беше дискретен по отношение на лошия си навик.
Глутницата подочу за него. И сега трябва да знаете, че и тримата сме в списъка им.
- А оня чешит се скри в миша дупка - продължи Лиъм, - като ни остави ние да оперем пешкира. Глутницата не се интересува дали ядем хора или не. На няколко пъти сме се сблъсквали с нея, така че, що се отнася до тях, изразходвахме всичките си номера. Веднъж вече настигнаха Рамон. За щастие той се измъкна. Поне по-голямата част от него.
Рамон вдигна нагоре ризата си. Хълбокът му бе нашарен с белези на заздравяващи рани, каквито бях виждала само благодарение на специалните ефекти във филмите.
- И сега сте се запътили към Сиракюз за среща с Глутницата -предположих аз. - За да се изясните.
- Точно така. Такъв беше планът ни. Но това е като руска рулетка. Ние коленичим и се оставяме на тяхната милост, но може никога да не се изправим отново. Тогава ни се отвори невероятна възможност.
Той погледна към Рамон, който кимна с глава. В първия миг никой от тях не каза и дума. Лиъм самодоволно се усмихваше и мълчеше.