- И кръвта ли?
- Според татко става само със слюнка. Възможно е да е сгрешил, а ти имаш ранички и драскотини и цялата си в кръв.
Наистина имах няколко ранички и драскотини, както и петънца от кръв, но замълчах и го оставих да ме почисти.
Докато Дерек се занимаваше с мен, аз се опитах да установя до каква степен е наранен той. По издрасканите му страни бе полепнал пясък. Носът му беше в кръв. Дали не беше счупен? Едното му око посиняваше. Дали онова петънце в ъгълчето му не беше кръв? Устната му бе разцепена и подута. Дали зъбите му си бяха на мястото. Дали не му липсваше някой?
- Стига си се въртяла, Клоуи.
Не можех да остана неподвижна. Неговите рани очевидно изискваха повече грижи от моите, ала нямаше смисъл да споря, докато той не приключи.
Накрая, когато бе изтъркал и най- малкото петънце кръв от мен, както и два пласта кожа, аз се обадих:
- Добре, а сега да се заемем с теб.
- Съблечи си якето и суичъра.
- Дерек, аз съм чиста. Повярвай ми. Никога не съм била толкова чиста.
- Имаш кръв по маншетите си.
Докато събличах якето, ципът се закачи за колието ми.
- Закачи се. - започнах аз.
Дерек дръпна якето. и верижката се скъса, а медальонът падна. Той изруга и го улови във въздуха.
- .за колието ми.
Той отново изруга, после каза:
- Извинявай.
- Онова момиче ми го дръпна - излъгах аз. - Вероятно закопчалката се е разхлабила. Не е кой знае какво.
Той хвърли поглед към медальона в ръката си.
- Преди не беше ли червен?
През последните два дни не го бях поглеждала - нямах огледало, а той бе скрит под блузата ми. И преди смятах, че цветът се е променил, ала сега промяната бе очевидна - той бе станал почти син.
- Аз. мисля, че е нещо като талисман - казах. - Даде ми го мама, за да ме пази от караконджули - от духове.
- Хм. - Той се взря в него, поклати глава и ми го върна. - Тогава по-добре да е у теб.
Мушнах го в джоба си, на дъното, където щеше да е в безопасност. После свалих суичъра си и навих ръкави нагоре. По мен нямаше кръв, ала Дерек ме накара да си измия ръцете.
- Добре, а сега може ли да се погрижим за момчето, което всъщност се би? Имаш доста кръв по себе си. Мисля, че по-голямата част от нея е от носа ти.
- Така е.
- Няколко пъти те удари по гърдите. Как са ребрата ти?
- Сигурно са натъртени. Нищо трагично.
- Свали си ризата.
Той въздъхна - сега аз бях тази, която се суетеше.
- Ако искаш, ще изляза, за да можеш сам да се погрижиш за себе си.
- Нее.
Той си съблече суичъра, сгъна го и го остави на плота. Нямаше петна по-надолу от яката, докъдето се бе стичала кръвта от носа и устната му. Сигурно е нормално, когато се биеш с юмруци, а не използваш оръжие.
Заяви, че ребрата вдясно го болят при допир, но, честно казано, аз не можех да направя разлика между натъртено и счупено. Дишаше добре, а това бе най-важното.
- Добре, да видим носа ти. Счупен ли е? Боли ли те?
- Дори да е счупен, не можеш нищо да направиш.
- Дай да видя очите ти.
Той изръмжа, ала не се възпротиви. Кръвясалото ъгълче вече се проясняваше, а не виждах други наранявания. Но синината щеше да си остане. Когато му го казах, той само изсумтя. Намокрих нова хартиена кърпа.
- Бузата ти е изцапана. Нека да.
- Не.
Той ме хвана за ръката, преди да докосна лицето му. Взе кърпата и се наведе към огледалото, за да се избърше. Наблюдавах го, като се мъчех да не трепна. Чакълът го беше ожулил здраво по едната страна.
- Ще трябва да се погрижиш за това.
- Да.
Той се погледна в огледалото с каменно лице, но щом видя, че го гледам, извърна лице и отстъпи встрани. Подадох му друга влажна кърпа и той избърса врата и деколтето си, по които имаше кафеникави петънца от изсъхнала кръв.
- Остана ли малко от дезодоранта? - попита той.
Аз го измъкнах от джоба на якето си и го поставих на плота. Той продължи да се мие.
- Когато бяхме при люлките - захванах аз, - когато преговаряхте, ти не говореше сериозно, нали? Като им каза, че ще тръгнеш с тях? Беше номер, нали?
Мълчанието се проточи доста дълго.
- Дерек?
Той не вдигна очи, а протегна ръка и си взе нова кърпа, като избягваше погледа ми.
- Чу ли какво казаха? - попитах.
- За кое? - вперил очи в кърпата, той я сгъна внимателно преди да я хвърли в кошчето. - Че преследват хора за забавление? Че ги ядат? -Горчивината в тона му ме прониза цялата. - Да, чух го.