- То няма нищо общо с теб.
Той вдигна поглед.
- Така ли?
- Няма, освен ако трансформацията не те превръща едновременно във вълк и селски идиот.
Той сви рамене и откъсна още хартия.
- Имаш ли желание да преследваш хора, Дерек?
- Не.
- Мислиш ли си за това?
- Не.
- А да ги ядеш? Мислил ли си?
Той ми хвърли поглед, пълен с отвращение.
- Разбира се, че не съм.
- Някога сънувал ли си, че убиваш хора?
Той поклати глава.
- Само елени и зайци. - Аз се намръщих и той продължи: - През последните години сънувам, че съм вълк. Тичам в гората. Ловя елени и зайци.
- Така. Като вълк, а не като човекоядно чудовище.
Той намокри хартиената кърпа.
- И щеше да позволиш на онези двамата да те заведат при. - млъкнах. -
Глутницата. Това ли е желанието ти? Да им кажеш, че ще отидеш, а след като ме освободят, да им разкажеш цялата истина вместо. въведение? Като повод да се срещнеш с тях? Да бъдеш със себеподобните си?
- Не. Това няма никакво значение за мен. Татко казва, че е от значение само за другите върколаци. За другите момчета - защото те мразят всеки, който не е като тях. Аз ли? На мен не ми пука. Единствената причина, поради която бих искал да се срещна с върколак, е същата, поради която ти би поискала да се запознаеш с некромант. За да си поговорите, за да получиш някаква информация, каквото и да е. За предпочитане е да го направиш с такива, които не мислят, че да преследваш хора е много забавно.
- Като тази Глутница. Те убиват човекоядците и ловът на хора не им е приятен. Това ли си мислеше? Че можеш да отидеш при тях и че те ще ти помогнат? Когато те попитах дали си чул двамата главорези, имах предвид точно тази част, която засягаше Глутницата. Какво щели да ти направят. Как убивали върколаци с електрическа резачка и тъй нататък.
Дерек изсумтя.
- Значи не вярваш в това - кимнах с глава и се успокоих. - Никой не би повярвал. Че нарязват някого с електрически трион и разпространяват фотографии на жертвите си. Просто искаха да те изплашат.
- Не е така. Сигурен съм, че има фотографии. Сигурен съм също така, че онези двамата вярваха, че Глутницата е накълцала някого. Но фотографиите сигурно са подправени. С помощта на специални ефекти и грим, нали така?
- Да, но защо им е да го правят?
- Поради същата причина, която ти току-що спомена. За да плашат хората. Лиъм и Рамон мислят, че Глутницата наистина го е направила, ето защо гледаха да не навлизат в тяхната територия. Идеята не е никак лоша.
- Би ли се сетил сам за това?
Погнусата се върна на лицето му.
- Не, разбира се.
- Но имаше намерение да повериш живота си в ръцете на такива, които биха се сетили. Върколаци, които си играят да съдят себеподобните си. Които изтезават и убиват други върколаци. И макар да го знаеше, щеше да отидеш при тях, щеше да се престориш, че убиваш хора и щеше да очакваш да те помилват, само защото си дете? И щеше да се примириш с тяхното превъзходство? Ами ако бяха решили, че не заслужаваш да живееш, нима щяха да бъдат прави?
Казах го със саркастичен тон. Ала когато чух бавния му отговор -много, много бавен, наистина - сърцето ми яростно заби в гърдите.
- Дерек!
Той хвърли мократа кърпа в кошчето за боклук.
- Не, нямам желание да умра, ясно?
- По-добре да нямаш.
- Нямам, Клоуи - тихо каза той. -Говоря сериозно. Нямам.
Очите ни се срещнаха и паниката, загнездила се в душата ми, се превърна в нещо съвсем друго, сърцето ми продължаваше лудо да бие, гърлото ми пресъхна.
Извърнах поглед и изломотих:
- Добре.
Той подхвана:
- Трябва да тръгваме.
Кимнах с глава и скочих на земята.
Дадох якето си на Дерек и той го облече, без да спори с мен - то покриваше петната от кръв по суичъра му. Излязохме от тоалетната и най-после хората в кафенето ни забелязаха, ала само да ни предупредят, за да я ползваме, трябва да сме клиенти на заведението.
В кафенето имаше зимна разпродажба на промоционални термоси, украсени с логото му, така че Дерек взе един термос, пълен с течен шоколад, и две мукавени чаши. Както и няколко понички за вечеря.
Но не можехме да си тръгнем към автобусната спирка просто така. Лиъм вероятно продължаваше да ни търси заедно с Рамон. Ако са ни следили достатъчно дълго, сигурно знаеха, че сме били на спирката и щяха да ни чакат там.
Криехме се зад сградите от вятъра, после зачакахме на известно разстояние от спирката, докато не видяхме автобусът да идва. От върколаците нямаше и следа. Бях сигурна, че е така, защото това бе обикновена спирка, а не автогара - ако са проследили пътя ни до цветарския магазин, най-вероятно не са разбрали, че сме влезли, за да си купим автобусни билети.