И все пак, едва когато се качихме и автобусът потегли, аз най-после се отпуснах. Пиех втората чаша шоколад, когато клепачите ми натежаха.
- Трябва да поспиш - каза Дерек.
Прикрих прозявката си.
- Няма да е дълго, нали? Около час и половина?
- Двойно повече. Пътуваме по млечния път.
- Моля?
- По пътя, който спира във всички малки градчета - отвърна той.
Взе празната чаша от ръцете ми. Размърдах се, като се опитвах да се настаня удобно. Той сви на топка суичъра ми и го подложи на рамото си.
- Хайде - подкани ме той. - Аз не хапя.
- След всичко, което чух напоследък, това е добре.
Той издаде кълколещ кикот.
- Да, така е.
Облегнах глава на рамото му.
- След няколко часа ще спиш в легло - обеща той. - Но и тук е удобно, нали?
Нима друг път нещо така обикновено, е звучало толкова прекрасно? Но като се замислих, усмивката ми се стопи и аз вдигнах глава.
- Ами ако. ?
- Андрю не си е вкъщи? Или не ги е пуснал в дома си? Тогава ще намерим Саймън и ще отседнем в някой евтин мотел. Но довечера ще спим в легла. Гарантирам.
- Ще имаме и баня.
Той отново се изкикоти.
- Дадено. И баня.
- Слава на бога - успокоих се аз и отново поставих глава на импровизираната възглавница. - Ти какво очакваш с най-голямо нетърпение?
- Храната.
Засмях се.
- Разбира се. Топла храна. И аз искам същото.
- И душ. Копнея за душ.
- Е, ще трябва да се пребориш с мен за душа. Онзи мъж надуши боята ми за коса, а аз не я отмих много добре. Което обяснява защо толкова бие на очи.
- За боята. За цвета. Не исках да.
- Знам. Просто си взел първото, което ще промени вида ми. И то
наистина го промени.
- Да, но не изглежда естествено. Дори онези момчета го забелязаха.
Измий я и ще вземем нещо червеникаво, което да ти хареса. Затворих очи. Тъкмо задрямвах, когато Дерек си затананика някаква мелодия, но толкова тихо, че едвам я чувах. Вдигнах глава.
- Извинявай - каза той. - Тази глупава мелодия ми е влязла в главата. Нямам представа каква е.
Аз изтананиках няколко строфи от „Мечтателят".
- А, да - рече той. - Откъде. ?
- Вината е моя. Мама ми я пееше, за да ме приспи, и снощи аз също я тананиках. Изпълняват я „Мънкис", първата бой група в света. - Вдигнах очи към него. - Току-що изгубих и последните останки от онова, което ме правеше готина, нали?
- Нали сега не я пееш ти.
Аз се усмихнах, опрях глава на рамото му и заспах на тихото му фалшиво тананикане.
Слязохме на една от спирките по „Млечния път". Когато Саймън каза, че Андрю живее в покрайнините на Ню Йорк, помислих, че има предвид Хъдзън Вали или Лонг Айлънд, ала автобусът ни остави в някакъв град, чието име ми бе непознато. Дерек каза, че се намираме на петдесетина километра от Ню Йорк и на два-три километра от дома на Андрю.
Може би поради факта, че бяхме вече много близо до целта, стори ни се, че изминахме разстоянието за няколко минути. Вървяхме, шегувахме се, смеехме се. Ако някой преди седмица ми бе казал, че Дерек може да се шегува и да се кикоти, нямаше да му повярвам. Ала сега се бе отпуснал и изглеждаше изпълнен с енергия.
- Ей там горе е - каза той.
Движехме се по тесен път с дървета от двете страни. Не беше фермерски район. Приличаше повече на малка община, чийто къщите бяха встрани от шосето, скрити зад огради, зидове и вечнозелени храсти. Присвих очи и Дерек посочи напред.
- Виждаш ли старовремските газови лампи в края на онази уличка? При това светят, което е добър знак.
Свърнахме по алеята - лъкатушеща и залесена като шосето и почти толкова дълга. Накрая свихме зад един ъгъл и къщата се показа пред нас. Беше хубава малка вила като къщите в някой стар английски град, с каменни стени, бръшлян и градини, които след месец-два със сигурност щяха да станат прекрасни. В момента най-красивата част бе светлината, която бликаше от предния прозорец.
- Тук са - казах.
- Някой е тук - поправи ме Дерек.
Понечих да избързам напред, но той хвана ръката ми. Обърнах се и видях, че ноздрите му се бяха разширили, а очите му внимателно оглеждаха къщата. Килна глава настрана и се намръщи.