- Чуваш ли нещо? - попитах.
- Нищо. - Той се обърна и заоглежда тъмната гора наоколо. - Много е
тихо.
- Саймън и Тори сигурно спят - предположих аз, но снижих глас и се озърнах, защото безпокойството му се предаде и на мен.
Когато стигнахме до калдъръмената пътека, Дерек клекна.
Наведе главата си до земята. Щеше ми се да му кажа да се изправи, да почука на вратата, за да разберем дали са вътре, да не се отдава на манията си за преследване. Ала вече бях разбрала, че онова, което аз приемам за параноично състояние, в неговото ново битие бе разумна предпазливост.
След миг той кимна с глава и когато се изправи на крака, от раменете му сякаш се бе смъкнала част от напрежението.
- Саймън ли е вътре?
- И Тори.
Той с нежелание се огледа за последен път, сякаш искаше да се втурне с всички сили към входа на къщата. Двамата продължихме по пътеката, а камъните поскърцваха под мокрите ни обувки.
Вниманието на Дерек бе насочено към околната гора и този път аз трябваше да го хвана за ръката. Дръпнах го, за да го накарам да гледа в пътя.
Предната врата беше открехната.
Дерек изруга. После си пое дълбоко въздух, сякаш да преодолее първите пристъпи на паниката.
Направи ми знак да стоя зад него, после като че ли премисли и ми махна с ръка да застана до стената досами вратата.
Щом се отдръпнах, той бутна вратата и я отвори още няколко сантиметра. После още малко. При третия опит той долови някаква миризма и ноздрите му се разшириха. Объркано свъси вежди.
Само след миг миризмата стигна и до мен. Силен горчив аромат, до болка познат.
- Кафе - изрекох само с устни аз.
Той кимна. Беше точно това - прегоряло кафе.
Открехна вратата още по-широко. Притиснах гръб в стената, като се борех с желанието си да надникна в къщата. Наблюдавах го как оглежда стаята, а по изражението на лицето му разбрах, че на пръв поглед не вижда нищо интересно.
Махна ми с ръка да остана на мястото си и влезе. Мен не ме свърташе на едно място - потупвах се по бедрата, свивах пръстите на краката в обувките си, а сърцето ми препускаше ли, препускаше. Защо ли не съм от онези момичета, които винаги носят джобно огледалце в себе си? Можех да го използвам като в шпионските филми и да видя какво става зад ъгъла.
Наведох се по-близо до вратата, но инстинктът ми подсказа да не изглупявам. Момчето с изострените сетива имаше повече шанс да успее.
Най-после Дерек излезе. Започна да ми обяснява с жестове, че ще влезе и ще огледа вътре, а аз да го чакам на същото място. После, като хвърли поглед към заобикалящата ни гора, той сякаш се довери повече на първото си усещане. Посочи към джоба ми и ми направи знак да отворя ножа. Аз го извадих. Той ми махна да стоя зад него, а усърдното му ръкомахане и мръщене говореха повече от всякакви думи: „Говоря сериозно, Клоуи".
Кимнах с глава.
Влязохме вътре. Парадният вход отвеждаше в малко преддверие с килер и оттам във всекидневната. Пред вратата на килера бяха разпръснати няколко писма. Помислих, че вероятно са мушнати в отвора за пощата, но не видях такъв на вратата и си спомних, че бях зърнала пощенска кутия в началото на дългата алея. Малка масичка бе тикната в единия ъгъл, а върху нея лежеше една от рекламите, разпространявани по пощата.
Дерек прекрачваше прага на всекидневната. Побързах да го настигна и едва след това направих „огледа".
Стаята бе малка и уютна, като в селска къща. Фотьойлите и диванът бяха отрупани с неподхождащи една с друга възглавници. Ръчно изплетени одеяла бяха прилежно сгънати на гърба на всяко кресло. Масичките до тях бяха чисти, ала върху долните им рафтове се виждаха купчини списания и много книги. Единственият електрически уред бе лампата - нямаше телевизор, нито компютър, нито каквато и да било техника. Една старовремска всекидневна стая, където можеш да си запалиш камината и да се свиеш до нея с книга в ръка.
Дерек се запъти към следващата врата. Дъсченият под изскърца и той се спря, а аз за малко да се блъсна в гърба му. Наостри уши. В къщата беше тихо. Зловещо тихо и спокойно. Дори всички да спяха, нямаше да е толкова тихо, като се има предвид, че и Саймън, и Тори яко си похъркват.
Влязохме в кухнята. Миризмата на прегоряло кафе ме удари в носа. Видях кафеварката върху плота, червената лампичка още светеше, на дъното имаше сантиметър утайка, сякаш пълна до горе кана бе вряла поне един ден. Дерек се приближи и я изключи.
Върху плота имаше чиния. Отгоре се кипреше припечена филийка, от която някой бе отхапал един залък. До нея имаше отворен буркан със сладко, а ножът за мазане беше все още в него. На масата имаше голяма чаша, оставена върху отворения вестник. Погледнах в чашата. Беше почти пълна, а сметаната вътре се бе втвърдила до мазен бял слой на повърхността.