- У теб ли са ключовете? - попита Дерек.
Саймън му ги подаде.
Дерек ги огледа.
- Като че ли тук е целият комплект. Колата все още ли е в гаража?
Саймън изруга под нос.
- Съвсем забравих да проверя.
- Добре, върви да погледнеш, макар да съм сигурен, че е там.
- Кола ли? - приближи се Тори. - Имаме си кола?
- Не, нямаме. - захвана Дерек.
- Ти си на шестнайсет, нали така? - попита Тори.
- Навърших шестнайсет преди два месеца, когато бях затворен в Лайл
Хаус, което означава, че нямам шофьорска книжка, но дори да имах.
- Но нали можеш да караш автомобил? - каза тя. - Изглеждаш достатъчно голям, така че нито едно ченге няма да те спре, стига да не превишаваш скоростта.
- Няма да открадна колата на изчезнал човек, за когото ще съобщят всеки миг. Мислех си, че ако автомобилът е още тук, значи Андрю не е заминал с него. Някой го е откарал със собствената си кола. Но не сме сигурни дали е станало с неговото съгласие, или не.
- И какво ще правим?
- Ще приемем, че е отвлечен и ще си плюем на петите, ще избягаме възможно най-далеч, в случай че решат да се върнат.
Тори се обърна към Саймън:
- Видя ли? Можем да подремнем, после ще постъпим така, както аз ти предложих.
- Имам предвид веднага - уточни Дерек.
Беше прав - колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-добре, - но аз почувствах как увесих нос при мисълта, че отново ще трябва да хванем пътя. Отново ще вървя. Пак ще се храня с енергийни блокчета и ще спя по улиците. Постарах се да не си представям къщата, топла и уютна, с легла, храна, душове.
Усетила погледа на Дерек върху себе си, аз се стегнах.
- Добре съм.
- Разбира се, че е добре - обади се Тори. - Нашата нахакана малка. -този път тя сама се спря. - Добре, добре, съжалявам, но нали разбирате какво имам предвид, момчета? Докато може да върви, Клоуи никога няма да си признае, че има нужда от почивка.
- Поспах в автобуса.
- Само час - допълни Дерек. - И нито миг през изминалата нощ.
- Какво стана тогава.? - Саймън млъкна. - По-късно, знам. Но Тори е права. Клоуи има нужда от почивка, и не само тя. Всички сме като пребити. Вече е късно. Ако тук сме на безопасно място, ще трябва да си починем, да заредим батериите си. В противен случай, в мига, в който имаме най-голяма нужда от нови сили, ще сме изнемощели.
Бях сигурна, че Дерек предпочита да продължим, но като размисли, той ни подкани с жест към вратата.
- Ще станем призори и половин час по-късно ще тръгнем оттук.
Който не е готов, ще изостане. Не включвайте осветлението. Не стойте близо до прозорците.
Всички се изкъпахме. Имаше две бани и стана бързо. Докато чаках, опитах да завържа верижката на медальона си - не исках да го държа в джоба. Не успях и потърсих някаква връв, но намерих остатък от панделка и завързах синджирчето с нея.
След банята се нахранихме. Андрю бе купил доста голямо количество готова храна - изглежда готвенето не му се отдаваше особено. Намерихме замразени ястия, пъхнахме ги в микровълновата фурна и те станаха по-вкусни и от най-изисканата вечеря.
Докато се хранехме, Саймън определи смените за дежурство. Дерек настоя да дежури първа смяна и ние се запътихме към леглата: двете с Тори щяхме да спим в едната стая, а Саймън зае канапето в кабинета. Никой не легна в леглото на Андрю.
Преди лягане се спрях в банята. Когато излязох, зърнах фотографиите по стените на коридора и застанах пред снимката на Саймън и Дерек. Сигурно са били на по дванайсет години - печаха бонбони от бяла ружа на открития огън. Саймън си беше Саймън - с щръкнала тъмноруса коса и широка усмивка той се пъчеше с пламтящото си произведение пред камерата.
Дерек изглеждаше по-различен. Снимката беше направена преди да навлезе в пубертета. Кожата му бе чиста, въздългата черна коса му влизаше в очите. По-висок от Саймън, но не много, и по-слаб - мускулите му още не се бяха развили. Не беше като за корица на списание, но определено бе от онези момчета, към които, ако бях на същата възраст, щях да хвърлям скришом погледи в час и щях да си кажа, че имат наистина хубави очи.
- Направихме я тук.
Подскочих. Саймън се засмя и поклати глава.
- Да - отвърнах аз. - Лесно се стряскам. Значи снимката е направена тук? - и аз посочих към фотографията.
Той кимна.
- Мисля, че беше през лятото, преди татко и Андрю да се скарат. Има една полянка, на която двамата с Дерек си разпъвахме палатка. - Той млъкна и се замисли. - Питам се дали Андрю е запазил всичките ни такъми. Знам, че Тори не е от онези, които ще мъкнат багаж на гръб, но.