— Когато Стефан свърши с Танър, мисля да го изпратя тук — каза Елена. — Може да помогне за посрещането на посетителите.
Мат повдигна едното си рамо с безразличие. После попита:
— Какво има да свърши с Танър?
Елена го изгледа изненадано. Можеше да се закълне, че той само преди минута се намираше в стаята на друидите и несъмнено е видял всичко. Побърза да обясни накратко проблема.
Отвън отново проехтя гръмотевица и през отворената врата Елена видя как ослепителна светкавица проряза нощното небе. След няколко секунди отекна още една, още по-оглушителна гръмотевица.
— Надявам се да не завали — обади се Бони.
— Да — рече Каролайн, която остана мълчалива, докато Елена говореше с Мат. — Ще бъде много жалко, ако никой не дойде.
Елена я изгледа сърдито и видя искри на омраза в присвитите котешки очи на Каролайн.
— Каролайн — заговори тя импулсивно, — слушай какво ще ти кажа. Не може ли да сложим край на всичко това? Не може ли да забравим какво се е случило досега и да започнем на чисто?
Очите на Каролайн под кобрата на челото й се разшириха, но после отново се присвиха. Устните й се свиха, преди да се приближи към Елена.
— Аз никога няма да забравя — процеди тя, след което се обърна и се отдалечи.
Възцари се неловка тишина. Бони и Мередит гледаха в пода. Елена пристъпи към вратата, за да позволи на студения въздух да освежи пламналото й лице. В далечината се виждаха полето и изпочупени дъбови клони. Отново я обзе странно усещане за някакво лошо предчувствие. Тази вечер нещо щеше да се случи. Но нямаше представа какво.
— Добре, посетителите ще се подредят в редица откъм паркинга. Изгаси светлините, Ед! — чу се силен глас откъм преобразения гимнастически салон. Внезапно се спусна мрак и въздухът се изпълни със стенания и истеричен кикот като оркестър, който си настройва инструментите. Елена въздъхна и се обърна.
— По-добре върви да ги посрещнеш и упътиш — каза тихо тя на Бони. Приятелката й кимна и изчезна в тъмнината. Мат, надянал главата на върколак, включи уредбата, за да внесе малко мистериозно озвучаване към всеобщата какофония.
Иззад ъгъла се появи Стефан, косата и дрехите му се губеха в мрака, изпъкваше само бялата предница на ризата му.
— Всичко с Танър е наред — съобщи той. — С какво още мога да бъда полезен?
— Ами би могъл да останеш тук и да помагаш на Мат да посрещате хората в… — Гласът на Елена заглъхна. Мат бе наведен над уредбата и продължи да регулира силата на звука, без да вдигне глава. Елена погледна към Стефан и видя изопнатото му безизразно лице. — Или би могъл да отидеш при момчетата в съблекалнята и да ръководиш раздаването на кафе за работниците — довърши уморено тя.
— Ще отида в съблекалнята — кимна Стефан. Докато се отдалечаваше, тя забеляза известна неувереност в походката му.
— Стефан? Добре ли си?
— Добре съм — увери я той и се изпъна. — Просто съм малко уморен. Това е всичко.
Тя го наблюдаваше как се отдалечава и с всяка минута тежестта в гърдите й ставаше все по-осезаема.
Обърна се към Мат с намерението да му каже нещо, но в този миг групата от първите посетители приближи вратата.
— Шоуто започва — обяви той и се скри в сенките.
Елена обхождаше стая след стая, за да провери дали някъде не са възникнали неуредици. Преди години тя се радваше най-много на тази част от вечерта, като гледаше как оживяват вдъхващите страх сцени, а лицата на посетителите застиват от ужас. Но сега мислите й бяха пропити от мрачни предчувствия, а напрежение сковаваше душата й. Тази вечер ще се случи нещо, повтаряше си тя и ледената буца в гърдите й нарастваше.
Образът на смъртта — или поне това предположи тя, че изобразяваше фигурата с качулка в черна роба — мина покрай нея и тя се запита разсеяно дали я бе виждала на някое от предишните празненства на Хелоуин. Имаше нещо познато в начина, по който се движеше фигурата.
Бони си размени измъчена усмивка с високата и слаба вещица, която насочваше потока към Стаята на паяците. Няколко момчета от по-долните класове на гимназията удряха висящите гумени паяци и крещяха, създавайки суматоха. Бони ги избута към стаята на друидите.
Там примигващи лампи придаваха на сцената призрачна атмосфера. Бони изпита мрачно задоволство, като видя господин Танър проснат върху каменния олтар с бяла роба, цялата изцапана с кръв, с ядно вперени в тавана очи.